Ребека Колинс: Хрониките на Пембърли

Елизабет си спомни мъдрия съвет на леля си, когато тя, доста притеснена, беше помислила, че Лизи може да се влюби и Уикъм, и потръпна при мисълта за бягството на Лидия.

Щастието на Джейн и увереността й в любовта, която беше открила у Чарлс Бингли, изпълваха страниците на писмото й:

„Мила ми сестрица, много ми се иска да не се тревожиш за мен. Аз съм така благословена, че нямам дори и най-малкото съмнение и наистина не мога да си представя как съм могла да се съмнявам. Мистър Бингли ме направи толкова щастлива! Лизи, аз съм най-щастливият човек на света!“

Елизабет отново се засмя, този път тихичко и с доволство, а умът й плавно се прехвърли върху собствената й женитби и щастието, което тя и мистър Дарси откриваха във всеки нов ден, който прекарваха заедно. Писмото падна на пода загледала се беше в далечината отвъд реката, оставила мислите си да се реят свободно. В такъв блажен унес я намери Дарси, когато се върна от разходката си.

След като прочете писмото на Джейн, той разбра настроението й и охотно го сподели с нея през останалата част от вечерта. Както и друг път, когато бяха оставали насаме, никой от тях нямаше нужда от много думи, за да изрази съхранените дълбоко чувства — чувства, срещу които Дарси се беше борил месеци наред, и Елизабет не беше предполагала, че може да изпитва. И сега, след като биха открили колко много копнеят един за друг, тези чувства се изляха естествено и леко. И както винаги, помежду им имаше и плам, и игривост, и любов, и смях, което беше доказателство, че страстта им няма да натежи от излишество и пресищане. Отличното чувано за хумор на Елизабет и сдържаното чувство за достойнство на Дарси винаги щяха едновременно да разведряват и да балансират брака им.

Елизабет реши да отложи с никой и друг ден отговора си до Джейн. Нуждаеше се от време да осмисли и да се наслади на изживяванията, които споделяше със съпруга си. Чувстваше се неспособна да прехвърли емоциите, които изпиташе, на белия лист. Едва можеше да ги обясни дори на съпруга си, при това с немалко стеснителност и много любящо насърчаване. Искаше й се да сподели радостта си с обичаната си сестра, но сега имаше нужда да я задържи по-дълго в собственото си сърце.

В Клифтън и прекрасните му околност Елизабет и Дарси имаха възможността да прекарат часове наред в забавления. След посещаването на толкова замъци, колкото никой от тях не се беше надявал да види през живота си — и стари, и по-нови, някои от които в странен псевдоготически стил — сега те решиха, че няма да разглеждат повече забележителности и ще се наслаждават на спокойно пътуване из западните територии на Англия. Спряха в Кингсуестън, за да се полюбуват на възхитителната гледка към три графства, които се откриваше от там, а после продължиха, пресичайки границата и навлизайки в напълно непознатите за Елизабет планински местности и долини на Уелс.

Девствеността на уелската природа, на момент почти непреодолима, добави нови нотки към приятните им изживяванията. Пътувайки бавно, без да бързат за никъде, Дарси и Елизабет приемаха времето и уединението като напълно съзвучни със собствената им нагласа. У Елизабет не беше останала и капчица съмнение, че Дарси я обича всеотдайно и от цялото си сърце. Учеше се да се наслаждава на любовта, която получаваше, и с вълнение откриваше, че нейната любов към човека, на когото се възхищаваше и когото уважаваше, става все по-голяма. Обстоятелството, че този човек беше сега неин съпруг — обстоятелство, немислимо само до преди шест месеца, — я караше да се усмихва.

Тя все повече копнееше за дните, когато ще бъдат заедно в Пембърли — мястото, където беше сигурна, че ще намерят най-голямото щастие и където най-съкровените им желания ще бъдат осъществени. Докато пътуваха, обсъждаха бъдещите си планове и Дарси уверяваше Елизабет, че сега тя ще бъде законната господарка на Пембърли и че ще се чувства много добре в тази роля. Настояваше, че трябва да разговаря с мисис Ренълдс и да даде предложения за промените, които смята за необходими.

— Не бива да се притесняваш да предложиш всичко, което сметнеш за нужно, Лизи, защото сега Пембърли е твоят дом и аз ще разчитам на теб да ми кажеш какво е нужно да се направи, за да стане по-добре.

Безсмислено беше да му противоречи, твърдейки, че в този прекрасен дом има много малко за подобряване. Дарси отговаряше, че винаги има какво да бъде подобрено, и в известен смисъл беше прав.

Дарси осъзнаваше, че все повече започва да харесва приятната лекота и чувството за хумор, с които Лизи постоянно разнообразяваше съвместния им живот. В противоречие с природата си, той се забавляваше от шегите й и често се улавяше, че й отговаря в същия тон. Както по-късно сподели с Бингли, Лизи беше достатъчно умна, за да балансира с лекота между закачливото настроение и трезвото отношение към нещата, без да прекалява нито с едното, нито с другото, а тънката й чувствителност й показваше къде точно е границата и тя нито за миг не притесни съпруга си с каквото и да било. Въпреки че всичко това беше ново за Дарси, то внасяше ведрина и живец в доскоро твърде сериозния му живот. След смъртта на баща му цялата отговорност за семейството беше паднала на неговите плещи и за безгрижие почти не беше останало място.