Сюзън Филипс - Избрах теб

Виктор се загледа в дрехите, които бяха толкова неподходящи за случая и поклати глава.

— Горката Фийб! Кога ще престанеш да създаваш себе си?

— Когато се получи каквото трябва — промълви тя тихо.

Брайън Хибърд разгърна документите в скута си.

— Извинете ме, че ви се натрапвам толкова скоро след погребението, госпожице Съмървил, но икономката ме уведоми, че се каните да заминете за Манхатън утре вечер. Не мислех, че ще се връщате толкова скоро.

Адвокатът беше нисък и закръглен, към петдесетгодишен, с червендалесто лице и посивяваща коса. Добрата кройка на тъмносивия му костюм не успяваше да скрие напълно леката закръгленост в средата на тялото му.

Фийб седеше в едно от креслата, разположено до масивната камина, която се набиваше най-силно на очи в стаята. Мразеше тази тъмна стая с ламперия, населявана от препарирани птици, окачени животински глави и пепелника, чиято изработка от жирафско копито беше истинска жестокост.

Тя кръстоса крака и тънката златна верижка, която обхващаше глезена й, проблесна на светлината. Хибърд забеляза, но се престори, че не е.

— Няма никакъв смисъл да оставам повече, господин Хибърд. Моли се връща в лагера утре следобед, а моят полет е няколко часа след нейния.

— Страхувам се, че това ще затрудни нещата. Завещанието на баща ви е малко сложно.

Баща й я беше запознал много добре със завещанието си още преди тези последни шест месеца от живота му, когато му откриха рак на задстомашната жлеза. Знаеше, че за Моли има влог, поставен под попечителство, и че Рийд ще наследи любимия му отбор „Старс“.

— Знаете ли, че баща ви претърпя някои финансови неприятности през последните няколко години?

— Не знам подробности. Не разговаряхме много често.

Почти десет години те въобще не поддържаха връзка от осемнадесетгодишната й възраст до момента, когато се завърна в Щатите след смъртта на Артуро. След това се срещаха от време на време, когато той идваше по работа в Манхатън, но тя вече не беше свитото пълно дете, което той можеше да тормози и срещите им преминаваха в караници.

Въпреки че баща й си имаше любовници и се женеше за момичета от заведенията, бедното му детство го караше да копнее за порядъчност и затова начинът й на живот го огорчаваше. Той ужасно се страхуваше от хомосексуализма и се отнасяше с презрение към изкуствата. Мразеше статиите за нея, които излизаха от време на време във вестниците и списанията, и говореше, че връзките й със сбъркани го прави на глупак пред партньорите в работата му. Непрекъснато й нареждаше да се върне в Чикаго, за да заеме мястото на безплатна икономка. Ако причината за предложението му беше обичта, тя щеше да постъпи както той искаше, но Бърт просто искаше да я контролира, като всичко останало около себе си.

Той остана упорит и безкомпромисен до края, като използваше фаталната си болест, за да й напомня грубо какво разочарование е била за него. Дори не й позволи да го посети в Чикаго, когато умираше, като й каза, че не иска никакви проклети бдения. В последния им телефонен разговор й беше казал, че тя е единственият му провал.

Тя премигна, за да спре напиращите сълзи, и тогава осъзна, че Брайън Хибърд все още говори.

— … така че имуществото на баща ви не е толкова голямо, както през осемдесетте. Той се разпореди тази къща да се продаде и с парите от нея да се открие влогът под попечителство на сестра ви. Другото му жилище не трябва да се продава поне една година, така че вие и сестра ви може да го използвате дотогава.

— Друго жилище? Не знам нищо за него.

— Не е далеч от спортния комплекс на „Старс“. Той… ъъ… го държеше за лично ползване.

— За любовниците си — уточни Фийб безизразно.

— Да… е, то беше свободно през последните шест месеца… откакто разбра, че е болен. За съжаление само тази негова собственост не е свързана със „Старс“. Все пак финансовото му състояние не е съвсем мрачно.

— Не бих си го и помислила. Футболният му отбор сигурно струва милиони.

— Доста скъпо струва, въпреки че и той има финансови затруднения.

Нещо в изражението й сигурно беше издало чувствата й, защото той я попита:

— Не обичате ли футбола?

— Не, не го обичам.

Говореше твърде развълнувано и той я изгледа с любопитство.

Тя махна лениво с ръка.

— Аз съм по-скоро от типа посещение на изложба — вечеря в Дьо Сирк — вечерно представление в някой експериментален театър. Обичам източна кухня, господин Хибърд.