Сюзън Филипс - Избрах теб

— Извини ме, Фийб, но съм стигнала до много интересно място и искам да продължа да чета.

Фийб пренебрегна явната покана на момичето да си върви и направи нов опит да я убеди да дойде в Манхатън. Но Моли отказа да промени решението си и най-накрая Фийб трябваше да признае поражението си. Приготви се да напусне стаята, но се спря на прага.

— Ако имаш нужда от нещо, ще ми се обадиш, нали?

Моли кимна, но Фийб не й повярва. Детето би предпочело да глътне отрова за плъхове, отколкото да се обърне за помощ към недостойната си по-голяма сестра.

Тя се опита да се отърси от потиснатостта си, докато слизаше надолу. Чу, че Виктор говори с агента си по телефона във всекидневната. Нуждаеше се да остане за малко сама, за да събере мислите си, затова се вмъкна в кабинета на баща си, където Пух беше заспал в едно кресло, разположено пред шкаф за оръжие със стъклени врати. Пуделът повдигна пухкавата си бяла глава, после скочи от стола, като поклащаше пухкавата си опашка и хукна по килима към господарката си.

Фийб се отпусна на колене и притисна кучето до себе си.

— Хей, палавнико, ама днес я свърши една, а?

Пух я близна извинително. Фийб започна да завързва отново панделките на ушите на кучето, защото се бяха развързали, но ръцете й трепереха и тя изостави това занимание. И без това Пух отново щеше да ги развърже.

Това куче беше срам за своята порода. Мразеше панделки и нашийници с кристали по тях, отказваше да спи в кучешкото си легло и въобще не беше придирчиво към храната. Мразеше да го подстригват, да го решат или да го къпят и не искаше да носи дрешката с монограм, която Виктор му подари. Дори не беше добър пазач. Миналата година, когато ограбиха Фийб посред бял ден, Пух през цялото време се отъркваше в краката на крадеца, като молеше да го погалят. Фийб зарови глава в меката козина на кучето.

— Под маската на симпатично, породисто куче, ти не си нищо повече от помияр, нали, Пух?

Внезапно Фийб загуби битката, която беше водила цял ден и изхлипа. Помияр. Точно това беше. Наконтена като френски пудел.

Виктор я откри в библиотеката. С повече такт от обикновено, той се престори, че не забелязва, че тя плаче.

— Фийб, миличка — извести той меко, — тук е адвокатът на баща ти, за да се срещне с теб.

— Не искам да виждам никого — подсмръкна тя, като се мъчеше безплодно да намери кърпичка.

Виктор извади тъмносиня кърпичка от джоба на сивото си копринено сако и й я подаде.

— Рано или късно ще трябва да говориш с него.

— Вече го направих. Той ми се обади в деня след смъртта на Бърт за настойничеството на Моли.

— Може би това има нещо общо с имуществото на баща ти.

— Нямам нищо общо с това.

Тя издуха шумно носа си в кърпичката. Винаги се преструваше, че не я интересува дали баща й я е лишил от наследство, но беше болезнено да има толкова очевидно публично доказателство за презрението на баща си.

— Доста е настоятелен.

Виктор взе чантичката й, която тя беше оставила в креслото, където спеше Пух, и я отвори. Чантичката беше от Джудит Лийбър, малка и почти като нова. Беше я открил в едно магазинче в Ийст Вилидж. На дъното видя сгушен десерт „Милки уей“ и изгледа Фийб неодобрително. Бутна го настрани, извади гребена й и среса косата й. След като свърши с това, извади комплекта с гримовете й и червилото й. Докато тя оправяше грима си, той остана загледан в нея да й се любува.

Виктор смяташе, че странните черти, които бяха вдъхновили едни от най-добрите творби на Артуро Флорес, са много по-привлекателни от лицата с пухкави устнички на кльощавите модели, с които той позираше. И други мислеха същото, включително и известната фотографка Аша Белкоа, която преди известно време беше направила няколко снимки с Фийб.

— Махни тези скъсани чорапи. С тях сякаш си от хора на някой бедняшки приют.

Когато тя повдигна полата си, за да направи онова, което й каза, Виктор върна гримовете в чантичката й. После оправи колана й със смокиновия лист и я придружи до вратата.

— Не искам да се срещам с никого, Виктор!

— Няма да се предадеш точно сега.

Черните й очи се изпълниха с паника.

— Няма да издържа още дълго.

— Защо тогава не престанеш да се опитваш? — Той погали с палец бузата й. — Хората може да не са толкова злоради, колкото си мислиш.

— Не мога да приема някой да ме съжалява.

— Предпочиташ всички да те мразят ли?

Тя си сложи една наперена усмивка, когато се пресегна към бравата.

— Презрението не ми пречи. Съжалението не мога да понасям.