Сюзън Филипс - Избрах теб

В главата й проблесна мисълта, че вече й е уморително все да скандализира хората, но се чувстваше прекалено неустойчива за самоанализи, затова продължи към стаята на сестра си и почука на вратата.

— Моли, Фийб е. Мога ли да вляза?

Изминаха няколко секунди преди Фийб да чуе приглушеното, кисело: Предполагам.

Тя си даде смелост и натисна бравата, после влезе в стаята, която беше нейна през детските й години. През няколкото седмици, когато живееше тук, стаята беше затрупана с книги, остатъци от храна и касети с любимата й музика. Сега тя беше идеално подредена, каквато беше и притежателката й.

Моли Съмървил, петнайсетгодишната природена сестра, която Фийб почти не познаваше, седеше на един стол до прозореца, все още облечена в безформената кафява рокля, която носеше на погребението. За разлика от Фийб, която беше пълна като дете, Моли беше изключително слаба, а тежката й тъмнокестенява коса, дълга до брадичката, се нуждаеше от добър фризьор. Освен това тя не беше хубава. Кожата й беше бледа и матова, сякаш никога не е виждала слънце, а чертите й бяха дребни и съвсем обикновени.

— Как си, Моли?

— Добре.

Тя не вдигна поглед от книгата, която лежеше отворена в скута й.

Фийб въздъхна. Моли не криеше, че я ненавижда, но през годините те се бяха виждали много рядко и Фийб нямаше представа защо е така. Когато се завърна в Америка след смъртта на Артуро, тя ходи няколко пъти до Кънектикът, за да види Моли в училището, но Моли беше толкова необщителна, че тя най-накрая се отказа. Все пак продължи да изпраща подаръци за рождения й ден и за Коледа, както и, от време на време, по някое писмо, но всички те останаха без отговор. Голямата ирония беше, че Бърт я лиши от всяко друго наследство, освен от онова, което би трябвало да бъде най-голямата му отговорност.

— Да ти донеса ли нещо? Нещо за ядене?

Моли поклати глава и помежду им се възцари мълчание.

— Знам, че се получи лошо. Наистина съжалявам.

Момичето повдигна рамене.

— Моли, трябва да поговорим, така че и за двете ни ще бъде по-лесно, ако ме погледнеш.

Моли вдигна глава от книгата си и отправи към Фийб празен, търпелив поглед, който накара Фийб да се почувства сякаш тя е детето, а сестра й е възрастният човек. Искаше й се да не беше отказвала цигарите, защото сега отчаяно се нуждаеше от цигара.

— Знаеш, че сега съм законният ти наследник.

— Господин Хибърд ми го каза.

— Мисля, че трябва да поговорим за бъдещето ти.

— Няма за какво да говорим.

Фийб сложи зад ухото си една непослушна къдрица.

— Моли, не е нужно да се връщаш в лагера, ако не искаш. Ще ми бъде приятно, ако утре дойдеш с мен в Ню Йорк да прекараш там остатъка от лятото. Наела съм апартамента на един приятел, който сега е в Европа. Разположен е на страхотно място.

— Искам да се върна.

Бледата кожа на Моли говореше на Фийб, че на сестра й не й е по-приятно в лагера, отколкото е било на самата нея.

— Можеш да го направиш, ако наистина искаш, но знам какво е да се чувстваш така, сякаш нямаш дом. Спомни си, че Бърт изпращаше и мен в училището в Крейтън, а всяко лято ме караше да вървя на лагер. Мразех го. В Ню Йорк е много забавно през лятото. Може да прекараме чудесно и да се опознаем по-добре.

— Искам да отида на лагер — повтори Моли упорито.

— Съвсем сигурна ли си?

— Сигурна съм. Нямаш право да ме спираш да се върна там.

Въпреки враждебността на детето и главоболието, което обхващаше слепоочията й, Фийб нямаше желание да изоставя темата толкова лесно. Тя реши да пробва нова тактика и кимна към книгата в скута на Моли.

— Какво четеш?

— Достоевски. През есента ще го изучавам самостоятелно.

— Впечатлена съм. Това е доста тежко четиво за петнадесетгодишна.

— Не и за мен. Аз съм доста умна.

На Фийб й се искаше да се усмихне, но Моли изказа твърдението толкова небрежно, че това не й се удаде.

— Вярно. В училище се справяш добре, нали?

— Имам изключително висок коефициент за интелигентност.

— Да си по-умна от другите може да бъде както благословия, така и проклятие.

Фийб си спомни травмиращото време в училището, когато самата тя беше по-умна от много от съучениците си. Още нещо, което я караше да се чувства по-различна от останалите.

Изражението на Моли въобще не се промени.

— Благодарна съм за интелигентността си. Повечето момичета в класа ми са тъпачки.

Въпреки че Моли се държеше като отвратителна малка позьорка, Фийб се опита да не я съди. Тя по-добре от всеки друг знаеше, че на дъщерите на Бърт Съмървил се налагаше да намерят свой собствен начин да се справят с живота. През юношеството си криеше несигурността си зад пълнотата. По-късно се превърна в скандална личност. Моли се криеше зад ума си.