Сюзън Филипс - Избрах теб

Пух стартира веднага, но се спря внезапно, когато видя, че на пътя му се изпречват преобърнати кошници с цветя и една обширна площ с мокра трева — застрашително препятствие за животно, което мразеше да си мокри лапите. Тъй като не можеше да продължи, той скочи на един от сгъваемите столове. Когато той се разлюля, кучето изджафка нервно и скочи на съседния, а оттам на гладка, твърда повърхност.

Цялата тълпа ахна, когато се разлетяха бели рози и панделки в небесносиньо и златно. Всички замлъкнаха.

Фийб, която тъкмо беше успяла да се изправи на крака, замръзна. Виктор изруга тихо на унгарски.

Пух, винаги чувствителен към хората, които обичаше, наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да разбере защо всички гледат към него. Усети, че е направил нещо много лошо и започна да трепери.

Фийб затаи дъх. За Пух не беше добре да се нервира. Припомни си последния път, когато това се случи, и забързана пристъпи напред.

— Не, Пух!

Но предупреждението й дойде твърде късно. Треперещото куче вече приклякваше. С извиняващо се изражение на малкото си космато лице, той започна да пикае върху капака на ковчега на Бърт Съмървил.

Имотът на Бърт Съмървил беше построен малко след хиляда деветстотин и петдесета върху десет акра земя в Хинсдейл — богато предградие на Чикаго, разположено в сърцето на окръг Дюпейдж. В началото на двадесети век окръгът беше земеделски, но десетилетията си течаха и малките градчета се сливаха, като образуваха една гигантска спалня за директорите, които пълнеха служебните влакове и те ги отнасяха до града всеки ден, а също и за инженерите, работещи във високотехнологичните предприятия, изникващи покрай магистралата Изток-Запад. Тухлената стена, която обграждаше имението, беше обгърната постепенно от сенчести улици.

Като дете Фийб прекарваше много малко време във внушителния дом в стил „Тюдор“, разположен между дъбовете, кленовете и орехите на западните предградия. Бърт я държеше до лятото в един частен интернат в Кънектикът, после я пращаше на лагер за момичета, с ограничен достъп. При редките посещения у дома, къщата й се струваше прекалено тъмна и потискаща и когато два часа след погребението се изкачваше по витата стълба към втория етаж, тя реши, че тук не се е случило нищо, което да промени мнението й.

Обвиняващите очи на слона, убит нелегално по време на едно от африканските сафарита на Бърт, гледаха към нея откъм бежовите тапети на върха на стълбището. Раменете й се отпуснаха съкрушено. Бежовият й костюм беше изцапан с петна от тревата, а фините найлонови чорапи, които обгръщаха краката й, бяха мръсни и скъсани. Русата й коса стърчеше във всички посоки, а и божуренорозовото червило беше изядено отдавна.

Лицето на главния треньор на „Старс“ се върна неканено в мислите й. Той беше онзи, който махна Пух от ковчега, като го сграбчи за врата. Когато й подаваше кучето, зелените му очи я гледаха хладно и обвиняващо. Фийб въздъхна. Блъсканицата на погребението на баща й беше още една бъркотия в живота й, който и без това беше пълен с тях. Искаше всички да разберат, че не й пука от това, че баща й я е лишил от наследство, но както обикновено, беше отишла твърде далече и всичко се беше обърнало срещу нея.

Тя се поспря на върха на стълбището, замислена дали животът й щеше да бъде различен, ако майка й беше жива. Вече не мислеше често за майката, която не помнеше, но когато беше едно самотно дете, тя си създаваше прекрасни илюзии за нея — красивата жена, която би й дала цялата обич, от която баща й я лишаваше.

Чудеше се дали Бърт въобще е обичал някого истински. Като цяло, той не харесваше особено жените, а още по-малко пък пълничкото несръчно момиченце, което на всичко отгоре нямаше високо мнение за себе си. Откакто се помнеше, той все й казваше, че е безполезна, но сега тя реши, че може и да е бил прав.

На тридесет и три годишна възраст, тя беше безработна и почти без пари. Артуро беше умрял преди седем години. През първите две години след смъртта му тя се занимаваше с изложбите на картините му в различните градове, но след като цялата колекция остана за постоянно в парижкия музей „Д’Орсе“, тя се премести в Манхатън. Парите, които Артуро й беше оставил след смъртта си, изчезнаха постепенно, подпомагайки разходите за медицинска помощ на много от приятелите й, починали от СПИН. Не съжаляваше за парите. Няколко години работи в малка, но достъпна само за определен кръг хора галерия в Уест Сайд, където се представяха изключително авангардни творби. Но миналата седмица възрастният й работодател беше затворил вратите за последен път, като я остави без работа, докато търси нова насока за живота си.