Сара Алън - Вкусът на мечтите

— Трябва да се върна у дома!

— Какво… — недоумяващо промълви той, смаян от рязката промяна в настроението й. — Чакай!

Но тя вече беше излязла.

Джоузи се втурна в дома си и в тъмното затича нагоре по стълбището, без да изчака Хелена да надникне от стаята си. Влезе в спалнята си и веднага отвори дрешника.

— Слава богу! — възкликна и коленичи пред Дела Лий, която отново седеше на спалния чувал. Носеше същите дрехи, с които беше при появата си в дрешника, пак беше само с една обувка. Косата й отново беше сплъстена. — Хелена каза, че си се върнала, но исках да се уверя. Няма да повярваш какво съобщиха за теб по телевизията!

Дела Лий равнодушно се взираше в нея, без да прояви ни най-малко любопитство.

— Извадили са труп на жена от река Грийн Коув! Близо до моста са намерили колата ти, затова мислят, че ти си удавницата.

Дела продължаваше да мълчи.

Сърцето на Джоузи биеше до пръсване. Чувстваше се странно, сякаш едновременно беше будна и сънуваше.

— Знаеш ли какво е най-забавното? Като чух името ти, изведнъж се сетих, че никога не съм те виждала да се храниш, че не ми позволяваш да те докосна и че нощем обикаляш из къщата, без никой да те види. Тогава — само да не паднеш от смях! — си помислих: „Ами ако Дела Лий е призрак?“

Дела отново не реагира. Дори очите й не трепнаха.

Тръпки побиха Джоузи. Кръвта нахлу в главата й.

— Не е ли забавно? — подхвърли отчаяно.

— Време е да тръгвам — промълви Дела Лий.

Джоузи се засмя, но в гласа й прозвучаха истерични нотки:

— Какво говориш? Още не съм получила писмо от господин Ламар!

— Джоузи…

— И двете знаем какъв ще е отговорът му. Ще изчакаме писмото, после ще се посмеем над опита ти да ме убедиш, че…

— Джоузи! — прекъсна я Дела. — Тази вечер взе правилното решение. Почувствах го. Вече не ти трябвам.

— Стига глупости! Заплаших да те изгоня, но не говорех сериозно. Искам да сме заедно, честна дума!

— Трябваше ти малко насърчение, нищо повече.

— Не ме изоставяй! — през сълзи възкликна Джоузи. — Не разбирам защо настояваш да си тръгнеш.

— Не знаех как да се променя — прошепна Дела Лий. Докато говореше, гримът й се размаза и по страните й потекоха черни вадички като през първия ден, когато Джоузи я завари в дрешника си. — Не знаех как да общувам с почтени хора, нито как да живея, без да крада и да лъжа. Самоунищожавах се, но не ми пукаше, защото не вярвах, че истинското щастие съществува. В един момент си казах, че не си струва повече да живея. Покатерих се на парапета на моста, и последното, за което си помислих, беше ти. Което беше доста странно, защото от години не се бях сещала за теб. После изведнъж се озовах в дрешника ти и разбрах какво трябва да направя. Разбрах, че ако ти помогна, може би не съм живяла напразно. — Тя се усмихна. — Вече всичко ще е наред с теб, повярвай ми.

Дълго се взираха една в друга. Джоузи бавно вдигна ръка, решена най-после да докосне странната жена.

— Олдси?

Тя бързо отпусна ръка и се обърна. Хелена беше влязла неусетно и стоеше до леглото. Джоузи й махна да се приближи:

— Ела тук. Край на тайните. Искам да се запознаеш с Дела Лий.

Ала когато надникнаха в дрешника, там нямаше никого.

— Дела Лий? — Джоузи се наведе и затършува навсякъде. Чантите и кашончето на неканената й гостенка бяха там, но нея я нямаше. Джоузи дръпна дрехите, после отвори вратата към тайника. Дела не се криеше зад купчините пакетирани храни или зад кулите от кутийки с кока-кола. — Дела Лий! — извика отново, обърна се, огледа стаята, после коленичи да надникне под леглото.

Стана и понечи да излезе, но прислужницата тихо каза:

— Нея вече няма.

Джоузи се извърна и поклати глава:

— Грешиш, тук е. Сигурна съм.

— Нея вече няма.

— Откъде знаеш?

— Въздух. — Хелена дълбоко си пое дъх. — Чист.

— Знаеше, че тя е тук! — отчаяно възкликна Джоузи. — Видя я, нали? Беше от плът и кръв.

— Види нея? Не. Почувствах. — Хелена докосна кръстчето на шията си. — Почувствах твой призрак, Олдси.

Джоузи едва се добра до леглото си. Зави й се свят, тя отпусна глава между коленете си. Хелена седна до нея. След секунди Джоузи се изправи, по лицето й се стичаха сълзи.

— Не е вярно! — възкликна. — Не искам да е вярно!

Прислужницата я прегърна и я накара да сложи глава на рамото й. Беше дребничка, но жилава, от нея се излъчваше първична сила.

— Не плачи, Олдси. Умрели не са умрели. Те само различни. Олдси бъде добре. — Започна да я люлее и монотонно заприпява: — Олдси добре, Олдси добре…