Сара Алън - Вкусът на мечтите

Поотделно бяха предмети, очакващи да бъдат използвани. Заедно представляваха едно цяло — значимо и солидно.

Също като връзката между мъжа и жената.

— Да започнем отново, Кло — прошепна Джейк и тя извърна поглед към него. — Позволи ми да ти се обадя и да те поканя на среща. Ще почукам на вратата на къщата ти, ще ти поднеса цветя. Ще те целуна чак на третата среща, въпреки че всяка секунда ще копнея за това. А когато най-после ми позволиш да остана при теб, цяла нощ ще ти нашепвам обещания, които няма да наруша. Ще ти обещая, че никога, ама никога няма да ти причиня страдание. Ще ти кажа, че по-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.

Първия път не им остана време за обичайното ухажване. Възможно ли беше наистина да започнат отново и да наваксат пропуснатото?

— Никога вече не ми го причинявай, Джейк. — Тя искаше тонът й да е заповеднически, но гласът й затрепери.

— Няма.

Клоуи вирна брадичка:

— Имам книги.

— Зная.

— Много книги. И отсега нататък ще бъдат около мен. Налага се да се примириш.

— Никога не съм бил против книгите ти, Кло. Приемам ги като част от теб. — Той бавно се приведе към нея. С всеки сантиметър все повече жадуваше за нея, както гладният жадува за храна и умореният — за легло. Отмести възглавницата и прегърна Клоуи. Тя машинално отпусна глава на рамото му, зацелува го по шията. Винаги щеше да е отчаяно влюбена в него, същевременно нещо се беше променило. Не се чувстваше объркана, не изпитваше паника. Усещаше, че сега е здраво стъпила на земята и вече няма да се изгуби.

Извърна глава, за да погледне още веднъж „Научи се да прощаваш“.

Книгата обаче я нямаше.

Докато с Адам слизаха по стълбището, Джоузи няколко пъти се обърна, сякаш се изкушаваше да се върне.

— Всичко ще е наред — успокой я той. — Явно осъзнаваш, че двамата трябва да си поговорят откровено, иначе нямаше да ми се обадиш.

— Повиках те, защото ми се стори, че тя е много зле. Не съм те молила да доведеш Джейк.

— Не беше необходимо да ме молиш. Беше очевидно какво трябва да се направи.

Джоузи пусна ръката му и отвори външната врата, продължавайки да мърмори:

— Предупредих те! Предупредих те от самото начало, че не бива да се намесваме във взаимоотношенията им.

— Така беше — спокойно отвърна Адам и я последва на улицата, където беше оставил джипа си. — И доколкото си спомням, аз не се съгласих. Тази вечер с теб извършихме едно добро дело. Ако не бяхме ние, двамата влюбени глупаци нямаше да се сдобрят.

— Откъде знаеш, че не сме сгрешили? Нямаш представа какво преживя тя тази вечер.

— Ами разкажи ми.

Джоузи осъзна, че в гнева си се е изпуснала, и промърмори:

— Имаше си неприятности.

— С други думи, не искаш да ми кажеш.

Тя обгърна с ръце раменете си, опитвайки да се стопли.

— Нямам право да разкрия тайната й.

Адам се намръщи:

— Къде ти е палтото?

— Вкъщи. Излязох набързо.

Той свали жълтото си яке и й го подаде:

— Облечи го, че ще премръзнеш. И не се тревожи за тях. Всичко ще е наред, повярвай ми. Искаш ли да отидем някъде? Да хапнем нещо? — Адам се взираше в нея, беше сложил ръце на раменете й. Тя машинално понечи да изчисти трохичките, полепнали по устните й, въпреки че от часове не беше хапвала нито залък. Трудно бе да отвикне от старите навици. — Сетих се — каня те на гости у дома. С Джейк си бяхме поръчали пица, но ти се обади и я зарязахме. Предполагам, че още не е изстинала.

Сърцето й запърха, тя потрепери. През изминалата седмица ласките им бяха станали по-интимни. Само че никога не им оставаше достатъчно време. Срещаха се на верандата или сядаха в джипа на Адам, но само късно вечер, когато тя успяваше за малко да се прокрадне навън. Никой не биваше да я види. Никой не биваше да знае. Това беше тайна като почти всичко друго в живота й. Много по-лесно беше да се крие от майка си, вместо да й каже истината. Сега Адам намекваше, че иска да му стане любовница, което означаваше всички да разберат за връзката им. Въпреки че го желаеше с цялото си сърце, въпреки че го обичаше повече от себе си, тя се поколеба.

— Не знам… — промълви.

Той отпусна ръце:

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Но ще го използваш като извинение да не дойдеш с мен у дома.

Джоузи обърна глава и се загледа в тухлената жилищна сграда, украсена с малки бели коледни лампички.

— Не е честно — измънка.

— Истината е, че се страхуваш.

— Ти също.

— Но все пак те поканих.

Тя затвори очи:

— Какво очакваш да отговоря, Адам?