Барбара Брадфорд: Промяна в чувствата

Макар че въпросът му я стресна за миг, тя успя да се прикрие и каза предпазливо:

— Разбира се, че не. Все пак един ден картината ще бъде твоя. Дори смятам, че трябва да дойдеш, за да споделиш радостта на майка си.

Докато го изричаше, Лора изтръпна, като си помисли как ще пътува заедно с него, ще спи в един хотел с него и ще се наложи да прекара доста време в неговата компания. Всъщност напоследък беше много чувствителна, когато Филип беше близо до нея. За свое най-голямо удивление, беше влюбена в него. След като шокът от това откритие премина и тя се успокои, установи, че се намира в неизгодно положение. Налагаше се да прекарва известно време с него, защото беше баща на Наташа, а тя се грижеше за нея. Но за Лора беше истинско изпитание, когато се виждаха. След като обмисли положението, реши да изчезва винаги, когато той идваше да види дъщеря си. Измисляше си работни срещи, отиваше в офиса и си намираше всякакви други извинения, само и само да не бъде заедно с тях. Обаче в края на краищата това не се хареса на Наташа, тя настояваше да бъдат тримата заедно и да се занимават с нещо. Момичето ги караше да ходят по-често в Ронда Фах или някъде из града. Е, добре, помисли си Лора, някак си ще се справя във Виена. Но дълбоко в душата си знаеше, че няма да й бъде лесно.

— Замислих се колко съвпадения са ти се случили — каза той, — първо си се натъкнала на Матис, после всички документи са ти попаднали сякаш от небето. Просто ей така. — Той щракна с пръсти и се усмихна. — Невероятен късмет си имала.

Лора не отвърна на усмивката му. Лицето й беше сериозно, когато отговори:

— Трябва да ти кажа нещо много странно, Филип. Когато започнеш да издирваш картина, открадната по време на Втората световна война, сякаш се случва низ от съвпадения. На двамата братя Гудмън, които сега живеят в Лос Анджелис, съвсем неотдавна им се случиха четири значителни съвпадения, докато издирваха картини, които баща им беше търсил в продължение на четирийсет години. Някога са принадлежали на баба им и дядо им в Холандия. Това като че ли се случва на всеки, който попадне по следите на открадната от нацистите картина… Някой намира стара инвентарна книга или документ за собственост. После друг случайно открива картината в експозицията на неизвестен музей. Или пък предложена за продажба. Струва ми се, че тези съвпадения са много тайнствени.

— Може би това е Божията промисъл — изрече той тихо.

Лора го погледна изкосо, но не каза нищо. Може да е Божа работа, помисли си.

Филип се изправи, прекоси библиотеката и застана до прозореца. Мислеше си колко е спокойно навън. Обширна поляна, два коня, някъде отдалеч се чуваха ударите на топки за тенис. Играеха Наташа и приятелката й Кейти. Колко приятен звук е този, каза си, също като успокояващата пасторална картина. Представи си шума от високите ботуши на нацистите, дрънченето на затворнически врати, измъчените стонове на жертвите на Холокоста. Вече почти шейсет години бяха минали оттогава, но тези ужасяващи спомени продължаваха да преследват майка му. Миналото не може да се забрави, помисли си. Тя никога няма да избяга от миналото. Винаги ще живее с него.

Лора го сепна с думите:

— Майка ти не е разказвала историята си на Клер, нали?

Той се обърна към нея. Имаше чувството, че бе проникнала в мислите му.

— Не, не можеше да го направи поради причината, която ти изложих преди малко. Аз обясних някои неща на Клер, но мисля, че не всичко. Често съм разсъждавал защо не го направих. Сигурно съм бил нервен.

— Какво искаш да кажеш?

— Притеснявах се да не разстроя Клер, да не я уплаша с ужасите от трагичното минало на мама. Имах предвид, че Клер е преживяла мирно и спокойно детство, произхождаше от света на привилегированите и покровителстваните.

Лора бе толкова дълбоко поразена, но преди да успее да се спре, възкликна:

— Била привилегирована, вярно! Ако говорим за богатство. Но никой не я е покровителствал. Тя е била напълно беззащитна.

Филип я изгледа някак особено, осъзна, че е докоснал болното място на Лора. Върна се, седна близо до нея пред огъня и изрече бавно:

— Извинявай, но не те разбирам.

Лора поклати глава, пое дълбоко дъх и промълви:

— Има нещо, което от известно време искам да ти кажа. Отнася се за Клер и смятам, че тя би искала да го знаеш. Обаче изчаквах подходящ момент. Понеже почти започнах, по-добре да довърша. Помниш ли, когато веднъж в Париж ме попита дали знам нещо, което би могло да хвърли светлина по въпроса защо Клер толкова мразеше мъжете?