Барбара Брадфорд: Промяна в чувствата

Когато звънецът на домофона иззвъня, Роза натисна копчето и се втурна с широка гостоприемна усмивка към входната врата. Отвори точно в момента, когато Лора излизаше от асансьора. Тя вдигна ръка за поздрав и тръгна по коридора към нея.

— Здравей, Лора! — посрещна я Роза, стисна ръката й и я прегърна мило. — Влез.

— Здравей, Роза — отвърна Лора и прегърна по-възрастната жена, като затвори вратата след себе си.

— Колко се радвам да те видя — продължи Роза, отстъпи назад и изгледа Лора. Оцени хубавия й син костюм и аксесоарите. — Изглеждаш прекрасно, наистина прекрасно.

— Благодаря ти, Роза. И ти изглеждаш добре.

Роза се усмихна, благодари смутено и двете жени влязоха в хола.

— Седни, Лора — предложи й Роза. — Чаят е готов. Ще отида да го донеса, ей сега идвам.

Лора се огледа и седна на един удобен стол. Усмихна се на себе си, мислейки как Роза щеше да реагира, когато чуеше новината. Щеше да се изненада, щеше да изпита и неимоверно щастие. Облегна се, а усмивката продължи да играе на устните й. Самата тя бе доволна от обрата на събитията и едва се сдържаше. Изгаряше от нетърпение да съобщи новината на Роза.

Роза се върна бързо в хола с чая, остави подноса върху ниската масичка и седна срещу Лора.

— Знам, че го обичаш с лимон, нали?

— Да, моля те.

Роза кимна и пусна парче лимон в чашата й.

— Направила съм медени сладки и ореховки — похвали се. — Твоите любими.

— Толкова си добра към мен — отбеляза Лора и се засмя. — Глезиш ме, Роза.

Роза не отговори нищо, само й се усмихна, докато й подаваше чашата с чай.

— Благодаря — каза Лора, взе си ореховка и отхапа от нея. — Прекрасна е. Много ги обичам. Трябва да научиш Наташа да ги прави.

— Непременно. Тя е добра готвачка, затова рецептата няма да я затрудни. — Роза отпи от чая, остави чашата и се облегна на стола. Изгледа продължително Лора и каза:

— Вчера спомена, че си имала вълнуваща новина за мен. Нямам търпение да я чуя.

Лора също остави чашата си на масата и каза:

— Чудесна новина. Наистина вълнуваща.

Роза се наведе напред в очакване, лицето й грееше.

— Кажи я.

— Открих една картина.

— О! — Роза се дръпна леко назад и втренчи очи в Лора. — Намерила си картина! Повтори!

Лора изгледа смутено Роза и додаде бързо:

— Нали разбираш, че успях да издиря една картина, която е принадлежала на баща ти и е била открадната от нацистите! Тя е на Матис, Роза. Представи си — Матис.

Роза извика:

— Боже мой, една от картините на татко! Не мога да повярвам. Как успя да я намериш, Лора? Как стана?

— Преди около пет месеца, когато бях в Лондон и работех върху колекцията на Сър Максимилиян Уест, ми попадна каталог на малък музей във Виена. Както ти е известно, картините, откраднати от нацистите, висят в музеи из целия свят. В каталога имаше снимка на картината на Матис. Веднага я познах, защото носеше същото заглавие като онова в инвентарната книга на баща ти, която ми даде преди известно време. Сигурна съм, че ще се сетиш за нея, името й е „Мароканска девойка с червен кафтан, държаща мандолина“.

— Да, Лора, точно така! — извика Роза и затисна устата си с ръка. Внезапно събудените чувства и далечни спомени изпълниха очите й със сълзи. Тя ги преглътна и каза: — Много добре си спомням името. Също и самата картина. Тя е прекрасна, с много цветове, с много червено и виолетово, тъмносиньо и яркожълто. Типично за Матис.

— Правилно. След като видях снимката в каталога, от Лондон отлетях за Виена. Отидох в музея, за да видя картината и да поговоря с уредника. Опитах се да го убедя, че картината е твоя. Явно трябваше да му представя точното заглавие и произходът й. Щом се върнах в Ню Йорк, му изпратих копие от страницата на инвентарната книга, където творбата е описана с всички подробности. След една седмица той ми позвъни и ми каза, че това доказателство не било достатъчно. Естествено се стъписах.

Роза кимна.

— Няма друго доказателство, вече не съществува. Ти какво направи?

— Както ти казах, видях се в чудо и тогава се случи невероятно съвпадение. Разказах на моята клиентка Сандра Нюсъм какво е станало във Виена. Тя веднага се сети за заглавието и каза, че неотдавна видяла снимка на картината в някакъв стар каталог. Страшно се въодушеви и си припомни, че го е разглеждала в дома на своя приятелка в Швейцария. Обади се по телефона на приятелката си, госпожа Гилда Захер, и се установи, че е видяла снимката не в каталог, а в списание за изкуство, където се разказвала историята на колекцията „Захер“. Тази творба на Матис някога е била в колекцията на Захер. — Лора се облегна назад и млъкна за миг.