Барбара Брадфорд - Промяна в чувствата

Роза поклати глава.

— След като са я купили законно, защо ще ми я връщат ей така? Не мога да разбера.

— Уплашени са, Роза. Не искат да се вдига шум, който би им навредил. Ще е подобен на шума, който се вдига около Швейцария — за това, че държи скрити сметки и откраднато от евреите злато и по този начин мами жертвите на Холокоста. Всичко това може да причини световен скандал. Те се стараят да го избегнат, а ми се иска и да вярвам, че разбират моралното ти право след толкова години да получиш картината на Матис.

Роза не каза нищо. Не беше в състояние, чувстваше се дълбоко трогната. Тя пак поклати глава енергично, а после се разплака от покъртителната новина.

Лора седна до нея на дивана, взе ръката й в своята.

— Най-после малко справедливост и за теб, Роза — каза й.

Роза я изгледа през сълзи.

— Не мога да повярвам, че си направила всичко това за мен. Благодаря ти. Ти донесе мир на душата ми, Лора, възвърна част от духа на семейството ми. Ще ти бъда вечно благодарна и задължена.

— Направила си нещо изключително за майка ми, Лора — каза Филип Лавилар няколко дни по-късно, когато дойде с колата си в Кент, за да види Наташа. — Много ти благодаря.

— Честна дума, Филип, няма нужда да ми благодариш. Направих го, защото не можех да постъпя другояче.

Той се засмя.

— Знам отношението ти към картините, откраднати от нацистите. Ти си като куче, захапало кокал. Но ако говорим сериозно — продължи той и гласът му малко се промени, — знам, че си много етична, Лора. Възхищавам се на твоята почтеност. — Изгледа я продължително. — Е, на човек му се стопля душата, когато знае, че „нашият“ Матис е там, в музея, и чака мама да го прибере. Наистина изпитвам удовлетворение, че се връща в семейството. Но за мен най-важното е, че си дарила майка ми с нещо рядко постижимо. С душевно спокойствие. Струва ми се, че й се случва за пръв път, откакто преди петдесет години тези престъпници откарали родителите й и семейството й в Аушвиц.

— Дано да е така! — отвърна бързо Лора и го погледна право в очите. — Обичам Роза. Тя е забележителна жена и като си помисля, наистина съм доволна, че й помогнах да се почувства по-добре. Бог е свидетел, че животът й е бил труден, по-труден, отколкото си представят хората. Каква огромна загуба е понесла и какъв страх е изживяла като дете! Разтрепервам се, като си го помисля.

— Тя ти е разказала всичко, нали?

Лора кимна.

— Да. Ти като че ли се изненадваш?

— Вярно, изненадах се. Но не защото го е казала на теб и баба Мегън, а понеже тя не говори на никого за миналото си. Поне отдавна не е говорила на тази тема.

— Защо смяташ, че не говори, Филип?

Той се замисли за миг, преди да отговори.

— Някой бил направил бележка пред нея, че професионални евреи непрекъснато показвали татуираните номера на ръцете си. Тя каза, че тогава я заболяло сърцето, защото не можела да си представи оцелял от Холокоста да проявява такова безочие. Жената, която го изрекла, я обидила дълбоко и я принудила да закриля миналото си. Таила го в душата си, не допускала до него никого, освен баща ми и мен… Сигурен съм, че разбираш… в известен смисъл смятала миналото си за свещено. Не желаела то да бъде опетнено от съчувствието, безразличието или скептицизма на хората. Точно такива бяха думите й и разбирам какво е искала да каже, а ти?

— И аз я разбирам. За нея миналото е нещо твърде лично и някои хора не биха… — Гласът на Лора заглъхна. Тя прочисти гърлото си и довърши: — Не биха могли да проумеят каква травма й е причинило, как тотално я е объркало всичко това.

Филип се облегна назад и не отговори. Както обикновено, тази жена успя да го трогне и изненада. Такава беше тя. Поне по такъв начин я възприемаше. Той се стараеше да не мисли много за Лора Валиънт. Съзнаваше, че е влюбен в нея, но се боеше да й го каже. Защото не знаеше какво бе нейното отношение към него. Вероятно никога нямаше да разбере, освен ако не направеше някоя стъпка.

— Майка ти ще реши кога ще й е удобно да дойде заедно с мен във Виена, за да прибере картината. Обсъждали ли сте този въпрос?

— Говорихме и тя се надява, че към края на месеца ще си свободна, за да заминете.

— Сигурно ще можем. Да ти кажа право, вълнувам се почти колкото нея.

— Всички се вълнуваме. Всъщност, Лора, какво ще кажеш да вземете и Наташа с вас? Тя ще бъде невероятно впечатлена. Защото случаят е изключителен и тя не бива да го пропуска.

— Прав си, хубаво е и тя да дойде, Филип.

— Радвам се, че си съгласна. Нали нямаш нищо против, ако и аз дойда?