Барбара Брадфорд: Промяна в чувствата

— Моля те, не спирай — каза Роза, — толкова е интересно.

— Както можеш да си представиш, отидох в Швейцария. По-точно в Монтро, където живее госпожа Захер. Тя е жена към седемдесетте, англичанка по рождение, но е наследила колекцията „Захер“ от починалия си съпруг Леон Захер — швейцарски бизнесмен. Леон Захер бил събрал значителна колекция картини. Естествено, всяка картина в колекцията имаше своя история, а към Матис бе записано името М. Дювал, Париж, Франция.

— Боже мой! Не мога да повярвам! — Роза я гледаше с широко отворени очи и едва се сдържаше на едно място.

— Значи най-после успя да убедиш уредника във Виена? — попита.

— Не съвсем. Има още — отвърна Лора. — Почакай да ти разкажа цялата история. Попитах госпожа Захер как Матис е попаднал в музея и тя ми отговори, че го е продала заедно с други картини на един галерист в Женева, който пък от своя страна го продал на свой клиент във Виена. По-късно картината е била продадена на музея. Даде ми всички имена — в случай, че ми потрябват. Попитах я дали на гърба има някаква маркировка и тя ми каза, че били изписани буквите ДЮ, както и щемпел с номер 3958. Обясних на госпожа Захер, че нацистите така са каталогизирали откраднатите картини. Използвали са първите две букви от презимето на собственика и са добавяли номер. Тя не го знаеше. За всеки случай ми даде копие от сертификата за произхода на картината. Оказа се доста забележителен документ. Според него преди господин Захер да я купи, картината на Матис е минала от М. Дювал от Париж към някоя си мадам Вакер-Бонди, също от Париж, а от нея — към X. Вендланд. Слушай, тези две имена изскочиха от паметта ми и за мен означаваха много, но не и за госпожа Захер.

— Какво означаваха за теб, Лора? — попита Роза.

— Ще ти обясня. Вече съм много добре запозната със съдбата на картините, притежавани от евреи и откраднати по време на Втората световна война, затова веднага разпознавам имената им. Ханс Вендланд е бил прочут. Работел е за нацистите и прекарал по-голямата част от годините на войната в Швейцария, където помагал на Гьоринг и Хитлер да заменят картините на „дегенератите“, тоест на импресионистите и постимпресионистите, срещу доста бледите стари майстори, които двамата нацистки водачи предпочитали. Случи се така, че малко след срещата ми с госпожа Захер почти случайно ми попадна още един документ. Беше издаден от Британското министерство на Военната икономика, който получих чрез Сър Максимилиян Уест. В него се казва, че през 1942 година някой си Ханс Вендланд, работещ за нацистите, е откарал в Швейцария вагон натоварен от Париж с произведения на изкуството. Вагонът е бил на транспортната фирма на Вакер-Бонди. — Лора млъкна и изгледа напрегнато Роза. — Разбра ли каква е връзката?

— Да.

— И нещо, което е още по-забележително — че по времето, когато правех разследванията си около „твоя“ Матис, на Сър Максимилиян някой му даде копие от списък, направен през юни 1966 година от жена на име Маргарита Греси, проявила се геройски по време на Съпротивата във Франция. Била е уредник и някак си успяла да тръгне по следите на много картини, откраднати в Париж от нацистите. Нейният списък потвърждава, че картината на Анри Матис с наименование „Мароканска девойка с червен кафтан, държаща мандолина“, притежание на Морис Дювал от „Дювал и Синове“, се намира у „Мадам Вакер-Бонди“. Което означава, че е била оставена на съхранение в склада, принадлежащ на компанията.

Роза седеше безмълвно, гледаше Лора и се опитваше да погълне всичко.

— Списъкът на мадам Греси е бил изпратен на Сър Максим от негов стар приятел — известен търговец, който работи в областта на френското изкуство — защото в него били вписани няколко картини на Реноар. Обаче, както се разбрало, те не били от колекцията на семейство Вестхайм. Но Сър Максим, който знаеше, че издирвам информация за „твоя“ Матис, ми го предаде.

— Сигурно това вече ти е било достатъчно?

— Оказа се, че не. В началото и аз така мислех. Въоръжена с копие от сертификата за произход на картината от госпожа Захер, копие от британския правителствен документ и копие от списъка на госпожа Греси, аз се върнах в музея във Виена и още веднъж се срещнах с уредника. Този път той не беше толкова заядлив, особено когато му показах документите. Всъщност дадох и на него копия от всичките. Също така го информирах, че ако не се споразумеем, скоро ще подам съдебен иск срещу музея за връщането на картината на Матис. Споменах му също, че имам намерение да дам пресконференция, на която да обявя какво съм открила и какви са по-нататъшните ми планове. Направи ми впечатление, че беше доста неотстъпчив. Само каза, че нищо не се било променило, затова аз си тръгнах. Може би съм възбудила страховете му, защото още същата вечер той ми се обади в хотела. Помоли ме да не предприемам нищо, докато не говори с борда на музея. След няколко дни — понеже не получих положителен отговор от негова страна, нито от ръководството на музея — аз си тръгнах. Върнах се обратно в Лондон, а след това заминах за Ню Йорк. Щом се прибрах, започнах да подготвям цялата документация. Най-неочаквано преди три дни уредникът ми се обади. Музеят ще уважи правото ти на собственост, Роза. Макар да твърдят, че са купили картината законно, без да знаят историята й, те ще ти я върнат.