Франческа Блок - Любов по време на глобално затопляне

Отивам до вратата и слагам ръка на старинната дръжка, която майка ми е избрала с такова внимание. Къщата около мен притихва, течението спира и листата на пода вече не шумолят.

Вътре в стаята, стаята, в която едно време живееше брат ми, едно момче лежи на матрака. Увит е в одеяло, а косата му е стигнала до под раменете. Изпод одеялото стърчат краката му, които са много тънки. Лицето му е мръсно. Обаче ясно виждам очите му, сиви и хлътнали като очите на богинята в старите митове.

Малка орхидея в порцеланова саксия пуска зелени листенца. Стаята е пълна с пеперуди и моята пеперуда се присъединява към тях. Според Хекс пеперудите са душите на умрелите и може би баща ми, майка ми, ме водят.

– Пенелопи? – прошепва момчето. Отивам при него; отивам при моя брат да го взема в прегръдките си, да запълня празнотата, която чувствах.

Брат ми избягал от Кронен и гигантите. В разгара на Земетръса почувствал, че една ръка вдигнала него и майка ми и ги извадила от водата.

– Не може да е ръка, знаехме, че не може, но все пак го видяхме, това гигантско нещо – казва Венис. – То се канеше да... то почти... Но после видя други тичащи хора, пусна ни и тръгна да гони тях. – Усетих в гласа му високата, сподавена нотка, която се явяваше, когато ми разказваше кошмарите си.

Венис и майка ми тичали няколко мили, докато накрая ги хванал друг гигант и ги отнесъл в Лас Вегас. Брат ми не бил сигурен защо Кронен ги оставил живи, но споменал нещо, че така ще ме примами да отида при него, след като съм ослепила Бул.

Венис успял да избяга пеш.

– Скрих се „в съзнанието си” – разказва ми брат ми и си спомням, че ми обясняваше, как е правел това в лошите си сънища, използвайки ума си, за да се скрие от чудовищата. Затова Тара не можеше да го види. Но Венис все пак бил хванат в съня си, когато накрая капнал от умора сред развалините на един малък параклис във Вегас и бил откаран до розовата къща в колата на някакъв мистериозен непознат. Мърк.

Първо си помислил, че е умрял и това е Отвъдният свят. Когато разбрал, че е жив, започнал да се надява, че по някакъв начин аз ще дойда и ще го намеря. Само че не съм дошла аз, а Аргос. Аргос пристигнал преди две седмици, куцащ и умиращ от глад, но черните му очи светнали, когато видял брат ми. Отначало Венис си мислел, че халюцинира от глад. Те живеели от малко количество консерви и бутилирана вода, която, обяснява Венис, се появила на верандата няколко дни след пристигането му.

– Какво стана с мама? – пита Венис и крие главата си между коленете – гласът му е приглушен и едва го чувам.

Ръцете ми галят острите ключици под мръсния му тишърт и гърлото ми изгаря от думите, които трябва да произнеса.

– Тя умря, миличък.

– И татко умря – казва ми той.

– Да – отговарям аз и сега не искам Венис да види, че плача.

Той взима и приглажда с малките си, но силни ръце голямата карта от пода до него. Още една карта на света. Тя е почти изцяло оцветена, като се изключи нашият щат.

– Направих я за теб, работя върху нея вече близо месец, откакто съм тук. Знаех, че ще се върнеш, преди да съм я свършил.

– И си бил прав.

Разгледахме я заедно, пъзел от океани и суша.

– Всички ли са умрели? – пита Венис и очите му ме молят за отговор, който няма да го изстреля в стратосферата.

Целувам го по главата. Косата му е мазна, по врата му се е образувала коричка от мръсотия. Искам да му разкажа за Ез и Аш, и особено за Хекс. Хекс, който ме научи да се бия и да обичам, който ме притискаше до гърдите си с надпис Безсърдечен , какъвто той никога не беше. Един ден ще разкажа на Венис за тях.

– Не всички. Ние сме тук. И Аргос.

Като чува името си, кучето ми ме близва по лицето и следва с очи оранжевите пеперуди.

– И те – казвам аз и посочвам пеперудите. – Те все още са тук.

– Защо? – пита Венис и вдига глава. Очите му са зачервени, но сдържа сълзите си. Той е смел. Някога се питах дали натискът да не плаче не е твърде голям и вреден за него. Родителите ми никога не са му казвали да не плаче, но той е научил това в училище и на бейзболното игрище. Когато беше негов ред да посрещне топката, аз се молех да успее и ако не успееше, се обръщах на другата страна, за да не го гледам как тича с наведена глава и прехапани устни. Знаех, че си повтаря: Не плачи. Момчетата не плачат . Те ще плачат сега, в този нов свят. Исках да му кажа, че няма нищо лошо в това да остави сълзите си да потекат. – Защо пеперудите са още тук?