Франческа Блок - Любов по време на глобално затопляне

Сега, след като любовта ми е била отнета толкова много пъти (баща ми, майка ми, брат ми, Аргос, Мойра, Ноуи, Ез, Аш и моят страхотен Хекс с благородното сърце), не знам защо вярвам, че трябва да се върна тук. Но все пак вярвам.

Има една картина от 1890 година от американски художник на име Едуин Романсо Елмър. Той нарисувал деветгодишната си дъщеря Ефи пред къщата им под люляков храст с овца и котенце, бебешка плетена количка и кукла в нея. Художникът и жена му са седнали на заден план, облечени в черно, а Ефи стои отпред, огряна от слънцето. Облаците в небето приличат на направени от тухли, защото след време бялата боя се напуква. В началото това изглежда прекрасна, макар и малко странна, пасторална сцена, докато не научите, че творбата се казва Утринна картина и че е създадена след смъртта на Ефи.

Чувствам се като Ефи, която се връща в къщата си от Царството на мъртвите. Но за разлика от Ефи, аз вероятно ще установя, че всички хора, които обичах, са се отказали да ме чакат и са заминали за Отвъдното без мен.

Къщите не са дом. Баща ми – може би не биологичният ми баща, но все пак баща ми – ми каза това, когато мислехме, че ще трябва да се преместим. Това така и не се наложи, защото принудителното изваждане – малко бедствие – беше заменено с много по-голямо. Изгубихме както къщата, така и дома си. Изгубихме се един друг и сега вече знам, че това е единственото, което има значение.

Но все пак тази къща край морето, тази къща с нейната безупречна фасада (много подобна на тази в картината на Елмър), с нейните счупени прозорци, опустошен, покрит с морска сол двор (едно време там растяха лилави грамофончета, растеше акация с розови цветове; имаше и слънчогледи, и цитрусови дървета, и зеленчуци) ми напомня за миналото, за всичко, което беше Преди. Искам да вляза вътре, да намеря моята стая, да си легна, да заспя и да забравя за този свят. Не ме интересува кой друг е живял вътре, колко мародери са я плячкосвали. Струва ми се, че може би накрая ще си възвърна моята земя. Ако не в друго, вярвам в това.

Още повече вярвам заради оранжевата пеперуда. Протягам ръка. Тя каца на нея и маха с криле, сякаш е кацнала на някое цвете, в слънчев ден, на жива планета. Пеперудата остава на ръката ми, деликатна и крехка, а аз продължавам напред.

Препасала сабята на Хекс, с кутията с костите на Тара в ръце и пеперудата пред мен да ме води, стъпвам по земята, която на места е суха и напукана, а на други блатиста и наводнена от морето, и вървя към входната врата. Тя е отключена и вътре изглежда ужасно тихо. Не чувам нито тропот на ботуши, нито чупене на стъкло, нито крясъци. Вместо миризмата на урина за маркиране на територията и потта на страха, усещам солените ветрове, които са прочистили въздуха.

Качвам се по тесните стълби, без да се страхувам, придружена от крилатата си спътница. Държа сабята, за да се защитавам, само докато стигна до моята таванска стая. После няма значение дали ще умра.

Сухи листа покриват скърцащите дъски на пода и се превръщат в прах под краката ми. Питам се дали някога ще има нови листа, нов живот.

Костите на Тара в ръцете ми като че ли ми казват нещо.

Какво ще стане, ако ги заровя в земята пред къщата? Ще разцъфти ли моята акация? А зеленчуковата градина на баща ми с морковите, тиквите, доматите и зеления фасул?

Представям си го как върви към мен по коридора, с мръсните си джинси, с връзка моркови, току-що извадени от земята, които се поклащат в мръсните му ръце. Тези толкова сладки моркови, на които аз, глупачката, се присмивах. Устата ми сега е пустиня, без моркови, без надежда. Казвам на въздуха, който е всичко, което имам от духа на баща си: „Извинявай”.

Баща ми отхапва от моркова. Майка ми казва:

– Един ден ще оцениш това, което имаме тук, Пен. По-хубаво е, отколкото си мислиш.

Брат ми казва:

– Да, Пен. Защо не цениш нищо?

– Защо си толкова досаден? – питам аз.

Брат ми започва да плаче. Как съм могла да го разплаквам? Той ухаеше на слънчеви лъчи, жълти цветя и ягоди. Ухаеше на един свят, който вече не съществува.

Чувствам вътрешностите си като свлачище от сух пясък, където нищо вече не може да порасне. Време да се мре. Вече съм пред вратата на моята стая, но пеперудата лети нататък по коридора. Чувам някакъв шум от съседната стая, излизащ зад вратата, пред която пеперуди летят в кръг и се мъчат да влязат. Сърцето ми сякаш се спуска по тайната стълба в гърдите ми и потъва някъде дълбоко надолу.