Франческа Блок - Любов по време на глобално затопляне

Кътър откъсва поглед от мен, потръпва, сякаш дърпа превръзка от разранена кожа, обръща се към Кронен и огъва месестите си пръсти.

Аз не съм герой, не съм Одисей, няма богове и богини, които да ме водят. Имам само себе си. И сабята на Хекс.

Точно в този момент се обръщам към Кронен и като в най-дълбока медитация удрям и въплъщавам чистия резултат. Въплъщавам смъртта, не мира. Единственият избор в този свят, който сме създали с нашите предателства, с нашите слабости и нашата алчност.

Кронен пада на земята.

Кътър размахва ръце около лицето си, сякаш горят. Тропа с крака и вие, а стените на Банката на апокалипсиса се тресат и изглежда ще се срутят. От очите му се стичат сълзи и ме мокрят, но най-страшното за мен е да видя чудовище, което изпитва чувства. Мисля си, сега ще ме убие. Историите и виденията не означават нищо.

Вместо това Кътър се обръща и тромаво излиза от Банката на апокалипсиса. Далечната стена се срутва, пада пред очите ми и пръска мазилка навсякъде.

И някой ме грабва.

Не е Хекс, Ез или Аш, както очаквах и както желаех с всеки неврон (сома, дендрит, аксон), с всички електрически импулси, които заедно задвижват това същество, което наричам „аз”. Не е Хекс, Ез или Аш, който казва: „Пен! Пенелопи! Ела! Ела с мен!”, вдига ме на гръб и ме изнася от Банката на апокалипсиса.

Мърк е.

В мерцедеса, който се отдалечава с голяма скорост, поглеждам ръцете си. Изпръскани са с кръв. Изпръскани са с кръв и дрехите ми. Кръвта на Кронен. Миризмата, която никога не ме напуска, тази миризма на кръв, пак се е загнездила в ноздрите ми.

– Добре се би там – казва Мърк. – Как си, самурай?

Оглеждам го. Мазолестите ръце на кормилото.

Грубото, скитническо лице, сега полускрито от брада. Яки бицепси и бедрени мускули. Кой е той? Защо е тук?

– Не знам – казвам аз. – Трябва да намеря Венис. – Осъзнавам, че пищя и не мога да се спра. – Защо постоянно ме следиш?

– Успокой се, момиче.

– Успокой се... Защо изобщо говориш с мен? Защо си тук?

Мърк се обръща към мен, и аз виждам очите му, и ги познавам, и се страхувам да ги познавам.

– Познавах майка ти и баща ти още преди да се родиш. – казва той. – Учехме заедно в колежа. Майка ти беше фантастичен художник. Тя...

– И какво? Какво общо има това?

– Пенелопи.

– Защо използваш това име. Това не е моето име.

– Беше. Преди.

– Престани! – пищя аз, покривам ушите си с ръце и пулсът ми в тях бушува като океански вълни.

Мърк натиска спирачките и аз политам напред към арматурното табло.

– Обичах я, разбра ли? – казва той.

– Кой? Обичал си кого? Какво говориш?

– Грейс. Майка ти. Бяхме заедно. Имахме дете. – В гласа му за пръв път се надига емоция.

– Какво?

– Ти си моя дъщеря.

Искам да забия сабята си в него, да почувствам разкъсаната плът и бликналата кръв. Би било заслужено. Изпрати ме далеч от дома ми и каза, че това е за моя безопасност. Заради него ослепих Бул и бях преследвана от Кронен. Заради него изгубих майка си и окото си, а сега и Тара и приятелите си.

Отмествам поглед и забивам нокти в дланите си.

– Какво искаш да правиш сега? – пита той и гласът му е прегракнал, сякаш иска да скрие прилива на чувства.

Не знам какво ще излезе от устата ми, какво искам да правя, как той може да ми помогне. Светът около мен се върти. И после, пропадайки през мрака на ума си като къщата на Дороти, отнесена от торнадото, виждам една малка розова сграда.

– Закарай ме вкъщи – казвам аз.

По пътя Мърк ми разказва историята и аз нямам друг избор, освен да слушам. Иначе трябва да крещя високо, за да го заглуша, или да скоча от колата в движение. Но трябва да стигна до розовата къща, дори и ако от нея не е останало нищо.

Мърк бил състудент на мама и татко в Бъркли. Двамата мъже вече се били сприятелили заради някаква рок група на първата вечер, когато мама влязла в мензата с черна боядисана коса, бретон и очна линия като египетска принцеса. Виждала съм нейни стари снимки, на които прилича на любимата си певица Сузи Су.

Мърк, татко и мама винаги се хранели заедно, а през уикендите ходели до Сан Франсиско на театър или отивали с кола до Лос Анджелис, за да се разхождат из Венис и да карат сърф.

– След един концерт в Бъркли Грейс и Дейвид станаха гаджета – каза Мърк. – През цялото време беше неясно с кого ще се случи първо. И двамата бяхме ужасно влюбени в нея. Тя беше толкова талантлива и красива. Но аз се отдръпнах. Виждах, че между тях двамата нещата са сериозни, а аз и без това не бях човек, който би се задомил. Останахме близки до края на следването. После, малко преди да се оженят, майка ти и аз... Това беше единственият случай, кълна се, бяхме пили много, загубихме преценка... и тя забременя. Веднага казахме на баща ти.