Франческа Блок: Любов по време на глобално затопляне

Катеря се по отломките към вратата. Отнема ми доста време, достатъчно, за да може един гигант да ме види през червения стъклопис и да посегне да ме смачка в ръката си, която е с размери на трактор.

Майка ми изобщо не предвиди тази опасност. Тя се страхуваше, че ще се разболеем, защото пием вода от чешмата, ядем генетично модифицирани плодове и зеленчуци и дори защото дишаме въздуха. Трябваше да се мажем със слънцезащитен крем всеки ден заради онази дупка в озоновия слой, която й пречеше да спи нощем. Даваше ни витамини и ни купуваше само шампоани без химикали, макар че от тях косата ми никога не ставаше мека и чиста като на Мойра. Тогава мразех нейния страх и това, че ми го предава и на мен. Сега го разбирам, но вече не мога да бъда като нея. Трябва да се боря.

Таваните са толкова високи, че не виждам къде свършват, а единствената светлина прониква през кървавочервеното око на стенописа. Навсякъде около мен има сводове като в крипта. Цялото място е мавзолей.

– Ето я – казва един глас.

Не гигант, а Кронен излиза от сянката, облечен с внимателно изграден костюм от малки парченца изсушена грапава материя. Налагам си да го посрещна смело. Сабята в ръцете ми прилича на игла, дори и на мен, макар че Кронен е само няколко сантиметра по-висок.

– Ти се върна? – казва той усмихнато. Това още повече изкривява несиметричните части на лицето му.

– Знаех си, че ще се върнеш.

– Искам си приятелите – отговарям аз. – Ти получи окото ми. Взе майка ми. Искам да знам какво е станало с нея и приятелите ми. И с брат ми.

– Приятелите са важни. Братята са важни. Синовете, синовете са важни.

– Знам – казвам аз. – Съжалявам за онова, което извърших, но ти си отмъсти. Око за око.

– Какво ще ми направиш, ако не ти помогна да ги намериш? Ще забиеш нещо в окото ми? – замислено пита той.

Не позволявам на ръката си да докосне празната очна кухина под превръзката. Няма да мисля как това око го няма, как всяка творба на изкуството, всяко любимо лице, които то е отразило, са изчезнали заедно с него. И преди бях видяла лудостта в лицето на Кронен, но сега тя се пръска като цирей. Този отвратителен костюм изглежда е направен от изсушена кожа.

– Ако не ми кажеш, ако не ми ги върнеш невредими, ще те убия – отговарям аз.

Кронен гали космите по брадичката си с маниер, който изглежда твърде интимен, почти сексуален. Върти очи замислено.

– Не знам къде са приятелите ти – казва весело той. – Милата ти майка умря от естествена смърт, горкичката. Брат ти избяга от мен. – После гласът му се променя, става по-дълбок, очите му пронизват лицето ми. – И не можеш да ме убиеш, колкото и да искаш. Забравила ли си кой съм аз? Какво съм сътворил? Какво съм унищожил?

От смеха му земята започва да се тресе, но причината са стъпките на влизащия в стаята гигант.

Сега сабята ми наистина е игла. А цветът на страха, който преминава по вените ми? Както пише старият ми приятел Омир, страхът е зелен.

– Това е Кътър – казва Кронен. – Другият ми син. Съвършеният ми син. Другият ми оригинал. Като Бул. Моите бебета, от които произлязоха всички останали не толкова важни, не толкова съвършени форми. Но Кътър е най-съвършеният. Струва ми се, че сте се срещали и преди.

Този гигант има две очи и няма господарка, която да контролира действията му. Той е по-голям от Бул и Фрек и прилича на Кронен, със същия орлов нос и козя брадичка. Дори и очите си върти по същия начин. Това е гигантът от хотел „Лотос”.

Вдигам своята нихонто и си спомням какво ме е учил Хекс. Когато удряш, това не е мисъл. Това е чисто действие. Ти въплъщаваш резултата, не действието. Като при най-дълбока медитация.

Но моята сабя няма дори да одраска това чудовище. Кътър спира и ме разглежда така, както аз навремето бих разглеждала кацнало на някое листо насекомо. Той протяга ръка и аз гледам омаяна основите на ноктите му, които са побелели от гъбички, като болно дърво. От плътта му се излъчва непоносимо гадна миризма на нещо, което е създадено, но не от Боговете или Природата.

– Ти ослепи Бул – казва Кътър. Сега вече не съм насекомо, а нещо отровно, което той иска да убие.

– Да. Опитвах се да спася живота си. Пожертвах собственото си око като възмездие.

Свалям превръзката си и му показвам ужаса, който вероятно се вижда там.

Кътър се приближава, за да погледне, и гнилата миризма обгръща лицето ми. Аз не трепвам. Погледът му е втренчен и безжизнен. Оглеждам се в зениците му – две млади жени, всяка с по едно око и дълбока отворена рана на мястото, където е имало око. Спомням си за Фрек, омагьосан от приказките на Биатрикс, за гигантесата, хипнотизирана от Аш.