Франческа Блок: Любов по време на глобално затопляне

– Не знам. Но ние сме тук и трябва да продължим да се борим. Може би там някъде има още хора. Не можем да се откажем сега.

Той вдига ръка към лицето ми и си спомням превързаното си око. Колко би го ужасило, ако го види.

– Как стана?

– Ще ти разкажа някой път, по-късно. Всичко е наред. Имам друго.

– Боли ли те?

– Не, вече дори не се сещам за него. Мога да виждам. Другото няма значение.

Галя го по бузата, а той поглежда през прозореца към спускащата се тъмнина.

– Кои са тези неща, тези чудовища? Те са тук също. Защо са тук?

– Онзи човек Кронен ги е създал по някакъв начин чрез генетично инженерство.

– Как?

Спомням си колко ме дразнеха въпросите на Венис – толкова много въпроси, на които знаеше и на които не знаеше отговорите, – а сега ги желая, и едните, и другите.

– Не знам точно. Мисля, че им е сменил хромозомите и после ги е клонирал.

– Той спомена нещо за татко.

– Татко е работил за него. Опитал се е да го спре. Затова Кронен ни мрази. Още повече след като ослепих един от гигантите му. Но Кронен е мъртъв и мисля, че те повече не ни заплашват.

– Сигурна ли си?

– Не. Но мисля, че не трябва да се тревожим за това сега.

Настъпва мълчание. И после:

– Пенелопи! – Венис ме хваща за ръката. – Какво ще ядем?

Неговите запаси са почти свършили, а аз имам съвсем малко храна, останала от Тара и Мърк. Няма да ни стигне за дълго. Дори и не си помислих за това, когато Мърк ме докара.

Вдигам кутията с кости, която съм оставила до нас на пода. Поглеждам орхидеята с малките зелени листенца на стъбло, което иначе изглежда изсъхнало.

– Видял ли си това? – питам го аз.

– Да, расте. Не знам как. Орхидеите ядат ли се?

– Погрижил ли си се за нея?

– Намерих вода навън – казва Венис. – Нещо като извор. Мен ме е страх да я пия, но на растението му харесва.

– Имам една идея – казвам аз.

Отиваме до бараката зад къщата. Там мирише на гнило и мухъл. Но пакетите със семена на зеленчуци и пръстта за разсад все още са там сред керамичните саксии и градинарските инструменти. Предполагам, че на мъжете, който дойдоха с Мърк, не им е хрумнало, че има шанс някой ден нещо да поникне тук.

– Покажи ми водата – казвам аз.

Взимаме гребла, лопати и пакети със семена и отиваме от другата страна на къщата, където Венис сочи към земята. Между няколко камъка тънка струйка вода – не застояла, а прясна – блика от земята.

Коленичим и започваме да копаем, така както правехме, когато баща ни ни караше да работим с него в градината през уикендите.

– Какво е това? – пита Венис, когато отварям кутията.

– Кости. На едно момиче на име Тара.

– Тя умряла ли е? – пита той и очите му са пълни със скръб.

– Да. Но ще се върне – казвам аз, без да знам защо изричам тези думи.

– Как?

– Не знам. Но ще се върне.

Спомням си как Венис вярваше в Дядо Коледа и Великденското зайче. Дори и когато беше очевидно, че мама и татко пълнеха чорапа, ядяха сладките, пиеха млякото и криеха пластмасовите яйца, пълни с „Джели Бийнс“. Аз винаги се опитвах да ги хвана, когато бях малка, но Венис никога не ги поставяше под съмнение, а ако се усъмнеше, приемаше най-тъпите им обяснения ( Защо Великденското зайче е взело яйцата от хладилника? То има същите, миличък! ), при което очите му се пълнеха с възхищение, а не с тъга. Той искаше да вярва.

Заравяме костите със семената под земята, поливаме ги с вода от извора, прибавяме няколко капки от стъкленото шишенце на Тара. Иска ми се през нощта заедно със семената от земята да пораснат и приятелите ми. Като благословия рецитирам няколко реда, които си спомням от Одисеята, когато Одисей се завръща и кара баща му Лаерт да го познае.

Питах за всяка фиданка и тия зовеше по име.

Даде ми круши тринайсет и ябълки десет отбрани,

и четирийсет смокини, лози петдесет на редици —

цяла година подред плодоносеха те непрестанно,

всякакви гроздове зрели и днес ги отрупват, когато

хорите, щерки на Зевса, ги дъхнат отгоре с лъха си.

Двамата с Венис влизаме вкъщи и си разделяме един плодов коктейл от запасите, които Мърк е оставил на верандата. После си разделяме с Аргос и една консерва риба тон. След това всички лягаме на матрака и аз изпявам песента, която мама ми пееше преди сън; казваше се „Малко зелено” Венис заспива.

Венис винаги е имал по-добро чувство за време от мен. Аз се отказах да броя дните след загубата на окото си, но брат ми поддържаше точен летопис за периода след Земетръса, като му се губеше само времето, през което Мърк го е докарал вкъщи. По неговия календар днес е първи май.