Елизабет Гейдж - Интимно

Като навити пружинки двете по-малки деца скочиха на крака и се втурнаха да я прегърнат. Още преди две години Мег си беше присвоила тази укорителна реплика при влизане у дома от баща си и оттогава тя бе станала нейна шега и семеен ритуал. Вече ученичка в прогимназията, Мег често ходеше по репетиции или концерти — пееше сопран в Детския хор на Манхатън, който се събираше три пъти седмично — и се връщаше в късните часове. Тя възприемаше ангажиментите си изключително сериозно и очакваше семейството да се отнася с нужната почит към нейния твърде напрегнат начин на живот.

Тревогите й бяха напразни. По-малките я смятаха за богиня. Нейната духовитост и интелигентност, съчетани с някаква дръзка, свойствена за жените жизненост й любов към приключенията, я правеха тяхна героиня. Всеки път те незабавно изоставяха заниманията си заради игрите, в които тя беше водеща, и винаги имаха чувството, че въздухът се наелектризира, когато тя се прибираше у дома.

— Е, и сега какво? — попита Мег, метна палтото и шала си на едно кресло и коленичи, за да погледне книжката през рамото на Джо. — Дъки ще ходили на пикник? Искам да знам.

Тя нежно дръпна едната опашка на Мери. Имаше трогателно майчинско отношение към по-малките деца. Баща й, който я наблюдаваше в този момент, почувства как гърлото му се стяга от покровителственото й поведение към тях. Много често Мег самичка приготвяше меденките с джинджифил, пуканките или ореховките. Мег, която ги водеше на кънки в парка през зимата или на зоологическа градина през лятото. Тя, изглежда, изпитваше особено удоволствие да бъде съпричастна на техните детски тревоги, сякаш, ако останеше вглъбена в себе си и не се постараеше да ги опознае, можеха да изтекат между пръстите й.

Родителите й често си мислеха, че това е така, защото Мег им беше сестра само наполовина. Ако положението беше нормално, вероятно изобщо нямаше да им обръща внимание. По някакъв начин това, че Мег бе различна, въпреки че в очите на цялото семейство изглеждаше доста странна, действаше като спойка, която крепете всички заедно. Но сега мама стоеше на вратата към кухнята, вперила поглед в трите деца и в баща им.

— Скъпа — обърна се тя към Мег. — Имаш две възможности.

— Уф! — изпъшка Мег, вдигайки поглед от пода. — Знаех си, че няма да ми се размине.

— Или помагаш на тези двамата да си приготвят меденки с джинджифил, или отиваш да си почистиш стаята.

— Избирам меденките — изрече бързо Мег.

— Така си и мислех.

Сега усмивката на мама бе на границата на действителното раздразнение. Немарливостта на Мег често бе повод за пререкания между двете. Още от малка тя бе твърде ангажирана с мисли за бъдещите си планове, за да обръща внимание на купищата играчки, книги и кукли, които оставяше разхвърляни зад себе си. Неотложни отговорности, свързани с особената възраст и с училището, бяха влошили проблема и сега към боклука се бяха прибавили шишенца с грим, тетрадки за училище, дрехи и юношески списания. Стаята й изглеждаше като гнездо на странна птица, отрупана с безразборно разпилени всевъзможни предмети, характерни за женския подрастващ представител на вида.

— Добре — отвърна майка й. — Но се отърваваш само до пет часа. Преди да слезеш за вечеря, искам да видя всичките ти дрехи прибрани така, че на пода да няма нищо.

— Но, мамо, аз имам домашни! — запротестира Мег.

— Ние всички имаме някаква работа — отвърна спокойно майката. — Но това не означава, че не можем да живеем като хора.

Мег стана и отиде при баща си.

— Татко, тя пак ме почна — оплака се тя.

Но преди да е успяла да каже и една дума, другите две деца се втурнаха напред и буквално се тръшнаха в скута на баща си. Това беше друг семеен ритуал, „накамарването“ на децата, когато някой решеше самостоятелно да се възползва от прегръдката на баща им.

— Ох! — оплака се той с престорена гримаса. — Вие тримата нямате ли уважение към раната на бедния човек? Аз съм ветеран от войната, ако сте забравили.

Той много отдавна бе свикнал да се шегува по адрес на раната си в корема, защото не можеше съвсем да не й обръща внимание. Куршумът беше засегнал някои вътрешни органи и за малко да го убие. Лекарите в началото го бяха отписали и дори стигнаха дотам да телефонират на близките му, за да ги повикат край смъртното му ложе. Лежа в болницата близо два месеца и през това време претърпя няколко операции.

Сега вече се беше възстановил, разбира се, и се поддържаше в добра спортна форма. Но често използваше старата рана като извинение да не ходи в офиса, когато му се искаше да си остане вкъщи с децата, като днес например. В неизбежния конфликт между семейството и работата той беше направил своя избор още преди да се родят по-малките деца. Всеки път, когато беше възможно, оставяше другите да се оправят без него. Това в известен смисъл накърни популярността му, но на него така му харесваше.