Елизабет Гейдж - Интимно

Тя стана и отново стреля в него, пристъпвайки напред за атака. Този път куршумът го уцели в гърдите и го оттласна назад. Тя отново дръпна спусъка. Той се строполи на земята.

Лесли стоеше безмълвна, неподвижна и го наблюдаваше. Продължаваше да стиска пистолета. Тони с мъка се надигна на колене. От устата му бликаше кръв. Насочи цевта към Джордан, но погледът му бе устремен към Лесли. Изражението му бе виновно, почти детинско. Докато се опитваше да овладее оръжието, Лесли разбра, че единствено любовта му към нея все още го крепи. Последното му оръжие…

Той успя да насочи пистолета към Джордан и понечи да дръпне спусъка. Тя направи още една крачка към него и отново стреля. Глухо стенание, съпровождащо неохотното поражение, се изтръгна от устните му и той се строполи по гръб.

Лежеше с отворени очи, вперени в това чуждо небе, най-накрая безчувствен към Лесли, постигнал забрава и покой.

Дванайсет години по-късно

Ню Йорк

Часът беше три следобед.

Мери се беше прибрала от училище преди двайсетина минути и сега се закачаше миролюбиво с Джо, който, макар и две години по-малък от нея и не толкова силен, достойно й съперничеше по упорство.

Двамата лежаха по корем на пода във всекидневната и разглеждаха картинките в книжката, която Джо бе получил от леля Луиз за петия си рожден ден миналия ноември. В книжката се разказваше за едно малко пате, което се бои, че няма да му позволят да отиде на пикник. Историята беше твърде елементарна за една разумна второкласничка като Мери, но картинките бяха интересни, а и тя бе пропуснала да прочете тази книжка по времето, когато ходеше на забавачка.

— Обърни страницата — нареди му тя. — Искам да видя локомотива.

Без да реагира, момченцето продължаваше невъзмутимо да си разглежда картинката с патенцето на ливадата. Мечтател по темперамент, също като баща си, той обикновено правеше нещата мудно. И вечно вбесяваше Мери, която беше припряна като майка си, и понякога ставаше невъздържана и избухлива, когато не успяваше да постигне своето.

— Хайде, давай — подкани го тя. — Трябва ти цяла нощ да прочетеш една страница.

След още десет секунди търпението й се изчерпа и тя беше готова за разправия. Пресегна се да отгърне страницата, но в това време момченцето затисна с длани отворената книжка, за да й попречи.

— Не!

Последва кратка безмълвна схватка, в която момичето се нахвърли върху по-малкото момче, като ядосано посягаше към книжката.

В следващия миг вече щеше да дойде ред на крясъците, ако не беше предупреждението на баща им, който седеше в креслото си до прозореца.

— Деца — каза той с тих, но авторитетен глас. — Мирувайте!

Мери, която никога не отстъпваше лесно, се извърна към него с гримаса.

— Тате, ама той се бави цяла вечност! До утре ли да го чакам?

— Чия е книжката, миличка? — Безобидният въпрос на бащата прозвуча едновременно като предупреждение и като заповед.

Мери се отдръпна, приемайки упрека, като ядно подритваше с крака зад гърба си.

— Само че той наистина се бави цяла вечност!

В този момент мама, предупредена за схватката от собствения си радар, се появи от кухнята.

— Пак ли се биете, деца?

Мери, след поглед към баща си, пробва дипломатически завой.

— Не, мамо — отвърна тя. — Просто си четем тук книжката на Джо.

Устните на майката се разтегнаха в скептична усмивка.

— Браво — каза тя. — Продължавайте по същия начин. Мег скоро ще се прибере.

В този момент телефонът иззвъня. Татко вдигна слушалката, а децата го проследиха с любопитство.

— Лазаръс — каза той.

Последва дълга пауза. Децата се върнаха към книжката си. Бащата слушаше мълчаливо и в същото време ги наблюдаваше. Очевидно не проявяваше особен интерес към онова, което му се говореше.

— Ще дойда утре сутринта — каза той. — Не може ли да почака дотогава? — И след още една пауза. — Добре, в такъв случай се оправяй сам. Прецени как да действаш.

После затвори телефона и с лека усмивка сведе поглед към децата. Сега те мълчаливо разгръщаха страниците на книжката, въпреки че по негови подозрения привидната им дружелюбност целеше да го заблуди.

Преди да успее да се върне към собствената си книга, входната врата се отвори, после се затвори с трясък и в стаята се втурна Мег. Страните й бяха румени от студа навън, а по вълненото й палто и шала имаше няколко снежинки от снега, който се стелеше над парка.

— Много хубаво! — отбеляза тя, като огледа апатичната обстановка в стаята. — Така ли ме посрещате?