Софи Кинсела: Можеш ли да пазиш тайна?

С жест на привидно спокойствие протягам ръка към брошурата с инструкции за безопасност и уж разсеяно започвам да я чета. Спасителни изходи. Как да се свиеш и обгърнеш с ръце. Ако се наложи използването на спасителни жилетки — те са първо за децата и старите хора. О, Боже!!!!!!

Защо изобщо ги чета тези работи?!? Ами картинките?!? С какво може да ми помогне гледането на това как мънички човечета в спасителни жилетки скачат в океана, докато самолетът над главите им избухва?!? Бързо пъхвам инструкциите обратно на мястото им и отпивам глътка шампанско.

— Извинете, мис — казва появилата се до креслото ми непозната стюардеса с червени къдрици. — Вие в бизнескласа ли пътувате?

— Да — отговарям, като приглаждам косата си с жест на едва прикрита гордост.

Момичето ми подава брошура, озаглавена „Улеснения за бизнес дейност“, на чиято корица има снимка на костюмирани мъже и жени с вид на шефове, които разговарят оживено пред клипборд с начертана вълнообразна графика.

— Малко информация за нашия нов салон за бизнесдейност на летище „Гетуик“. Предлагаме всички условия за провеждане на конференции, а също и зали за съвещания. Дали това ще ви заинтересува?

О, добре. Аз съм преуспяваща бизнесдама. Специалистка с много, много висока директорска позиция в служебната йерархия.

— Вероятно — отговарям, като прелиствам небрежно брошурата. — Да, бих могла да използвам някоя от тези зали, за… за да дам наставления на екипа си. Работя с доста голям екип и, както се досещате, хората се нуждаят от много наставления. По бизнесвъпроси. — Покашлям се лекичко и добавям: — Предимно… логистични.

— Желаете ли отсега да ви резервирам една зала? — пита с надежда стюардесата.

— Ъъъ… не, благодаря — отказвам, след което правя кратка пауза и пояснявам: — Точно днес хората ми са по домовете си. Дадох на всички почивен ден.

— Ясно — кимва момичето с леко озадачен израз на лицето.

— Но другия път вероятно ще се възползвам — добавям бързо. — Впрочем… просто се чудех… Този звук нормален ли е?

— Какъв звук? — пита стюардесата и се ослушва с леко наклонена глава.

— Ами това… виене откъм крилото?

— Не, нищо не чувам — казва момичето и ме поглежда съчувствено. — Вероятно сте малко нервна.

— Не! — възкликвам на секундата, дори успявам да се позасмея. — Не, не съм нервна. Само… се чудех. Чисто любопитство.

— Ще се постарая да удовлетворя интереса ви след малко — казва ми тя мило, след което се обръща към мъжа в съседното кресло: - Заповядайте, сър. Малко информация за нашия нов салон за бизнесдейност на летище „Гетуик“.

Американецът взема брошурата мълчаливо и я оставя на масичката пред себе си, без изобщо да я погледне. Стюардесата тръгва по пътечката, като за миг залита леко, понеже самолетът изведнъж се тръсва леко.

Какво става? Защо самолетът се тръсна?

О, Боже!!! Изневиделица ме залива цунами от панически ужас. Какво правя аз тук?!? Това е лудост! Пълна лудост! Да седиш затворен в някаква огромна, тежка, метална кутия… на хиляди километри над земята… и да не можеш да избягаш!

Не, не мога да се справя сама с ужаса си. Изпитвам непреодолимо желание да говоря с някого. С човек, който да ме успокои. И да ме накара да се чувствам в безопасност.

Конър.

Инстинктивно измъквам от чантичката мобилния си телефон, но стюардесата на секундата се надвесва над мен.

— Боя се, че не е разрешено да използвате телефона си на борда на самолета — казва ми момичето с широка усмивка. — Бихте ли проверили дали е напълно изключен, моля?

— О! Ъъъ… извинете.

Ами да, естествено, че не мога да използвам телефона си. Откакто сме се качили на борда, сигурно ни го казаха поне милион пъти. Как можах да забравя?!? Както и да е. Няма значение. Добре съм. Добре съм! Пъхвам телефона обратно в чантичката си и опитвам да се съсредоточа във филма, който са ни пуснали.

Може би е добре да започна да броя отново. Триста четиридесет и девет. Триста и петдесет. Триста петдесет и…

Божичко!!! Какво беше пък това сега?!? Самолетът изведнъж подскочи! Да не би нещо да ни е ударило!?!

Без паника, Ема! Просто леко тръсване, чудо голямо. Сигурна съм, че всичко е наред. Вероятно сме налетели на някой гълъб или нещо подобно. Та докъде бях стигнала с броенето?

Триста петдесет и едно. Триста петдесет и две. Триста петдесет и…

И край, дотук беше.

Защото точно в този момент всичко сякаш се разпадна на отделни фрагменти.

Дочувам писъците да ме заливат като вълна — дори преди още да осъзная какво става.