Айрис Йохансен - Четвъртият амулет

— Любопитен съм. — Обърна се, върна се обратно до стола си и взе вестника, на чиято първа страница бяха снимките на Емили Хъдсън и Джоел Леви. — Не ми харесват пъзели, които имат липсващи части. Извикват раздразнението ми.

— И това е всичко?

— Не. — Сведе поглед към снимката на Емили Хъдсън. — Понякога наистина ми идва до гуша. Господ ми е свидетел, знам, че в живота няма абсолютно никаква справедливост. Погледни ме. Аз съм егоистичен кучи син още откакто съм излязъл от майчината утроба. Но ето ме сега, живея в охолство, защото съм се борил със зъби и нокти и съм научил всички улични номера на света. — Почука с пръст по снимката на Емили Хъдсън. — Изглежда, че е вършила само добри дела. Завършила училище с отличие и участвала в мисии, за да помогне на страните от Третия свят. През по-голямата част от живота си е рискувала главата си, за да запази културните артефакти от световното наследство. И за какво? За хора, които биха изстреляли куршум в нея още преди да са я погледнали. — Изкриви устни. — Вместо да получи награда, вероятно ще намери смъртта си. Ако вече не е мъртва.

— Както каза, животът не е справедлив. — Дардън наклони глава. — Но защо точно тази несправедливост те тревожи толкова много?

Гарет си задаваше същия въпрос. Не познаваше нито Хъдсън, нито Леви и сърцераздирателните истории, които пресата разпространяваше през последните две седмици, не бяха основателна причина за гнева му. Това бе поредното зверство в свят, пълен с грозотия и болка. А беше решил, че вече е имунизиран. Сви рамене.

— Може би съм имал прекалено време да мисля за това. Животът без работа също не е лесен. Свикнал съм да бъда вечно зает.

— Това ли е всичко?

— Не. — Хвърли вестника обратно на стола. — Лицето й ми харесва.

— Лицето ти отслабва — каза Стонтън. — Не се храниш. Това не ми харесва.

— Какво значение има? — отговори мрачно Емили. — Не даваш и пет пари дали съм жива, или мъртва.

— О, напротив. Работодателят ми ще се разгневи, ако умреш, преди да си ми казала къде е чукът.

Емили не отговори. Нямаше смисъл да отрича. Нямаше да я чуе.

— Тогава, значи ще се разгневи и бездруго. Не мога да ти кажа онова, което ми е неизвестно. Какво чудовище би ти платило, за да свършиш тази работа? Кой е той?

— Имам си делова етика. Няма да бъде честно да ти съобщя името му.

— Името му е Сатана.

Стонтън се засмя тихо.

— Няма да му кажа, че проявяваш такова неуважение към него. Може и да се обиди. — После усмивката му изчезна. — Не, състоянието ти въобще не ми харесва. — Покри я с одеялото й. — Трябва да ти е топло. Навън продължава да вали сняг. И не спиш. Вече не плачеш, не викаш, не ме молиш да пощадя бедния ти приятел. Но пък от него не остана кой знае какво за пощада, нали?

— Да — прошепна Емили. — И нека Бог те изпрати в ада.

— Това не са никак мили думи, Емили. Искам днес да хапнеш нещо. Ако не го направиш, ще намеря нов начин да измъчвам Леви.

— Не би могъл да го нараниш повече.

— Знаеш, че не е така. Гледала си ме как го измъчвам. Минаха само две седмици. Няколко изгаряния, няколко части на тялото… Наслаждава ли се на гледката вчера, Емили?

— Да се наслаждавам? — повтори тя, като че ли не вярваше на ушите си. — Та ти изгори очите му, копеле!

— Помниш значи?

— Разбира се, че помня.

— Нищо друго?

Тя го гледаше объркана.

— Какво?

— Забелязах, че паметта ти блокира определени моменти. Както например един вчера.

— Ти, кучи сине!

— Ето, вече показваш дух. Изяж храната си. Искам да си добре и силна, когато отново те заведа в колибата на Леви. — Изправи се. — Двайсет минути, Емили.

Тя затвори очи. Отчаяно й се искаше да заплаче. Но той беше прав; сълзите вече не искаха да дойдат. Бе плакала прекалено много, удавена в ужас, безпомощност и вина.

Но не бе приключило. Стонтън винаги държеше на думата си. Щеше да намери начин да я накаже, като измъчва онова, което бе останало от Джоел Леви.

Седна и започна да се храни.

— Хубаво местенце — каза Фъргъсън и огледа просторната дневна, чиято западна стена бе заета изцяло от високи прозорци с изглед към морето. — Но не така огромно и разкошно, каквото мислех, че ще избереш, като се има предвид сегашното ти богатство.

— Имаш предвид доходите ми, които не одобряваш особено, нали? — усмихна се Гарет. — Много си тактичен. Забавно е. Искаш ли питие?

— Не. — Фъргъсън изпита леко раздразнение, докато гледаше как Гарет си налива уиски. Това не бе потящият се и освирепял мъж, когото помнеше от последната им среща. Копелето бе така дяволски уверено и у дома си в тази къща, която вероятно струваше колкото Фъргъсън щеше да получи за цял живот. Завиждаше ли? Защо не? Гарет имаше всичко. Беше облечен семпло — дънки и бял плетен пуловер, но ги носеше с небрежна елегантност. Беше в края на трийсетте, висок и мускулест и се движеше с пъргавината, която Фъргъсън добре помнеше. Тъмнокестенявата му коса бе ниско подстригана, а тъмните му очи доминираха на лицето, което привличаше вниманието. И, по дяволите, той бе по-опасен от всеки мъж на света. Понякога плашеше дори Фъргъсън.