Айрис Йохансен: Четвъртият амулет

— Довиждане, Фъргъсън.

Фъргъсън повтори.

— Ще се заемеш ли?

Гарет излезе на верандата и започна да търси номер в мобилния си телефон.

— Ще замина за Афганистан още тази вечер. Когато пристигна там, искам да ми се обади банкерът ми от Швейцария и да ме увери, че е получил папката и доказателствата, касаещи Дардън.

— Не и докато не свършиш работата.

— Няма дори пръста си да мръдна, докато не изпратиш досието в банката. Ще изпратя Дардън в банката, за да съм сигурен, че си изпълнил условието. Увери се, че си изпратил всичко.

— А какво, ако не го направя?

Гарет го гледаше втренчено право в очите.

— Ще те преследвам. Знаеш колко съм добър. Изпращал си ме на достатъчно мисии.

Фъргъсън побърза да извърне поглед.

— Сделката е може би прекалено добра за теб. — Изправи се. — Дори не знам дали ще успееш да ги откриеш.

— Ще ги открия. Разполагам с няколко следи.

Фъргъсън ококори очи.

— Излъга ме. Какви следи?

— Няма да кажа нищо нито на теб, нито на военните. Една грешна стъпка, и ще ги убият. По дяволите, самият аз ще имам късмет, ако успея да се измъкна невредим. Трябва да действам бързо. Направих резервация за Кабул още тази сутрин, веднага щом се събудих.

— Ти, кучи сине! Решил си да отидеш, а не ми спести нищо от този разговор.

Гарет сви рамене.

— Беше ми интересно какво ще използваш, за да ме заставиш да отида. — Тръгна към вратата. — Реших, че мога и да получа нещо от ситуацията, освен възможността да ме накълцат и да разпръснат частите ми из цялата планина.

— Трябва да поговорим, Емили.

Тя отвори очи и видя, че Стонтън е коленичил до нея.

— Няма никаква полза да говоря с теб. Ти не ме чуваш.

— Тогава ще говоря аз. Всъщност ще ти задавам въпроси, ти ще трябва само да ми отговаряш.

— Не знам къде е.

— Не такъв беше въпросът. — Погали я нежно по бузата. — Много се привързах към теб през тези седмици. Не мисля, че някога съм изпитвал нещо толкова… интимно. Ти си смела и прекрасна жена.

Тя потрепери от допира му, но не помръдна. През последните няколко дни той я докосваше при всяка възможност и я галеше почти с любов. Тя не обръщаше внимание. Щеше да пострада, ако окажеше съпротива.

Стонтън въздъхна.

— Да, ще се разстроя, ако ми се наложи да те нараня.

— Лъжец.

— Но ще го направя — каза той тихо. — Избягвах го, като се концентрирах върху Леви, но ти просто не ми помагаш.

— Не мога да ти помогна.

— Може би скоро ще започна да ти вярвам, но работодателят ми няма да бъде доволен. Освен ако не го убедя, че съм направил всичко възможно. — Проследи с пръст очертанията на горната й устна. — Трябва да направим избор.

— Какъв избор?

— Сигурен съм, забелязала си, че Леви не отговаря на… стимулирането. Той умира, Емили.

— Да.

— Което ще изключи възможността да ми кажеш, каквото искам да знам, за да спра страданията му. Няма да имам извинение. — Пръстите му погалиха нежно шията й. — Затова реших да оставя избора на теб. Мога да му причинявам болка още няколко дни. Мога. Много съм добър.

— Или?

— Но мога и да го пощадя и да насоча усилията си към теб. Знаеш какво ще означава това. Ти или Леви. Избирай.

Да, знаеше какво би означавало това. Беше неин ред. Виждаше приближаването му. Навлажни устни.

— Аз.

Той въздъхна.

— Да, така си и помислих. Знаех, че ще го пощадиш. А сега искам да знаеш, че много ще съжалявам за онова, което трябва да ти сторя.

Тя поклати глава.

— Не ми вярваш? Ще го докажа. Ще ти дам двайсет и четири часа, преди да започна. — Наведе глава и я целуна леко. — Знаеш ли, че мъченията за жените започват с изнасилване? Изглежда, че сексуалното насилие е върховното унижение. Но трябва да бъде достатъчно брутално, за да причини болка. За мен ще е трудно да бъда достатъчно брутален, затова ще те дам на Шафир Али, водача на моите приятели бандитите. Той много ми помогна и има нужда от награда. И няма проблем с бруталността. Разбрах, че е пребил съпругата си до смърт, защото не проявявала достатъчно ентусиазъм в любовния акт. Вероятно ще иска да те сподели с приятелите си по-късно, но утре вечер ще се посвети изцяло на теб. Защото ще те заведа в палатката му точно по това време. — Целуна я отново и се изправи. — През следващите двайсет и четири часа можеш да мислиш за това, какво ще стори Шафир с теб. Ще отида да кажа на Леви, че няма да страда повече.

Емили го загледа как излиза от колибата. Мислеше, че агонията на Джоел е накарала душата й да загрубее и я е направила безчувствена, мислеше, че не би могла да изпита страх, но грешеше. Паниката се надигна в нея.