Айрис Йохансен: Четвъртият амулет

— Не. Дойдох, когато ти заби ножа в него. Ще можеш ли да вървиш?

— Не е толкова зле. Мога да вървя.

Той хвърли поглед на бандита.

— Кучи син!

— Да. — Тя срещна погледа на Гарет. — Но е нищо в сравнение със Стонтън.

Той изучава известно време лицето й, преди да извърне поглед.

— В такъв случай, може би е добре, че Стонтън скоро също ще бъде мъртвец. — И изчезна през процепа на палатката.

Да, Гарет можеше да й помогне. Последните му думи бяха произнесени тихо, но заплахата не би могла да бъде по-очевидна.

Ангелът на смъртта…

Емили и Гарет бяха само на няколко метра отвъд скалите, когато сред обилно падащия сняг се появи фигурата на мъж.

— Изведе ли я?

— Да. Казах ти да изчезваш оттук, Кариф. Нататък мога да се справя и сам.

— Не бъди такъв егоист. — Мъжът се усмихна и тъмните му очи заблестяха. — Забавлявам се за първи път, откакто ти напусна моята планина. Започвах вече да скучая.

— Изчезвай, по дяволите! Прибери се у дома си и дръж устата си затворена.

— Както кажеш. Исках само да се уверя, че си е струвало да рискувам живота си. — Кимна на Емили. — Той ще те отведе у дома ти. Имай му доверие.

Не изчака отговор, а се обърна и само след миг бе обгърнат от плътната пелена на снега. Тя гледаше втренчено след него.

— Но той е афганистанец. Можеш ли да му имаш доверие?

— По дяволите, да. Точно Кариф откри къде те държат. Но му казах да си отиде у дома и да си държи устата затворена. Племената тук не обичат някой от техните да си има работа с външни хора. Точно затова и ЦРУ не са успели да те открият. — Гледаше право напред. — Хайде. Губим ценно време.

— Окей? — извика Гарет през рамо към нея.

Тя едва го виждаше на пътеката пред себе си.

— Да. — Това бе лъжа. Снегът щипеше болезнено бузите й, тя трепереше от студ. Вървяха от часове и изтощението вече парализираше крайниците й. — Колко остава?

— Още десет минути и ще стигнем до мястото, където съм скрил джипа — каза Гарет. — Продължавай да вървиш.

Продължавай да вървиш, помисли си тя, вкочанена от студа. Лесно е да се каже. Щеше да има късмет, ако успееше да се задържи права. Имаше само една добра новина в нещастието — вече не усещаше болката в прасеца. А може би това не беше добре? Може би краката й бяха толкова измръзнали, че бяха станали безчувствени?

— Имаш ли нужда от помощ? — извика Гарет през рамо.

Да. Но ако Гарет бъдеше принуден да й помогне, щяха да се забавят.

— Не. — Наведе шава, за да попречи на снега да я заслепи, и продължи да върви. — Нека по-скоро стигнем до проклетия джип.

— Извикай, ако промениш решението си. Не искам да се наложи да се върна и да те вдигна от земята.

— Няма. Млъкни. Трудно се диша в този вятър, какво остава да се говори.

Той замълча.

— Съжалявам. Ще се опитам да не бъда така многословен. — Снегът отново го обгърна и го направи невидим. — Следващото, което ще чуеш, е, че сме стигнали.

Като че ли някога ще кажеш нещо подобно , помисли си Емили. Беше казал десет минути, но на нея й се сториха като десет часа.

Продължавай да вървиш.

Не падай.

Скоро ще свърши.

Не виждаше нищо. Сняг. Вятър. Лед.

Не падай.

— Хайде. — Гарет неочаквано се озова до нея и я прихвана през кръста. — Стигнахме. Още само няколко крачки.

Видя очертанията на джипа. Съвсем близо. Слава Богу.

Той отвори вратата на джипа и й помогна да седне.

— Ще се стоплиш веднага щом запаля мотора. — Заобиколи и скочи на шофьорската седалка. — Дръж се.

Топлина? Идеята й се струваше невероятна в този момент. Господи, искаше й се да спре да трепери.

— Къде ще ме заведеш?

При първия опит да запали двигателя той се задави. Гарет опита отново и този път успя.

— Далече от тази планина. В подножието й ни чака мой приятел с хеликоптер.

— Как е летял в това време?

— Трудно. Но бурята не е така силна на юг. Няма да е толкова зле, щом веднъж слезем от планината. Доберем ли се до долината, ще стигнем и до Кабул. — Протегна се и взе одеяло от задната седалка. — Загърни се. Ще ти помогне, докато не заработи парното отопление. — Смръщи вежди. — Престани да трепериш, по дяволите.

— Не бъди глупав. Не мислиш, че щях да престана, ако можех? — Загърна се плътно с одеялото. Едва го усещаше. Беше слаба преграда за студа. — Мислиш ли, че вече са по петите ни?

— Не. Експлозивът още не се е задействал. Минаха малко повече от четири часа. Би трябвало да имаме време да стигнем до хеликоптера. Ще бъде наистина лош късмет, ако някой нахълта в палатката на Шафир, а като се има предвид, че всички са знаели за намеренията му към теб, съмнявам се това да се случи.