Луиз Бегшоу: Съдба

— Откъде знаеш всичко това? — попита плахо.

— Разучавах ги. През почивните дни и вечер. За да реша къде искам да отида. Нали разбираш, когато се махнем оттук.

Говореше така, все едно се намираше в затворническа килия.

— Мислех, че училището ти харесва — дръзна да отбележи Емили. Всички знаеха, че Кейт Фокс е взела стипендията миналата година. Бяха избрали нея пред няколко ученици с по-добър успех и с родители на социални помощи. Тя беше като неудържима природна стихия.

— Не мога да си позволя друго — каза Кейт и в гласа й за пръв път се прокрадна огорчение. — Мама само това можеше да си позволи. И когато тя загина… трябваше да уча някъде, докъдето да пътувам евтино, с автобуса, а и вече бях свикнала с мястото. Тя смяташе, че училището е хубаво. Храната е евтина. Освен това бяха длъжни да ми разрешат да остана. Ще свърши работа, защото така трябва.

— Но искаш да продължиш образованието си?

Кейт завъртя очи.

— Много ясно. Ти да не би да не искаш?

Емили погледна лъскавите брошури. Всички те я плашеха. Тези елитни студенти, всичките слаби, богати и със собствени автомобили в сравнение с нея, зъболекарската дъщеря, приета на косъм заради добрия си успех. Щеше да е отново като в училище. Без разлика.

— Баща ми иска да следвам медицина, за да стана зъболекар като него.

Кейт я погледна.

— Не ми звучиш на седмото небе. Цял живот да стоиш наведена над хорските усти, да носиш гумени ръкавици и да им дишаш смрадливия дъх?

Емили се изкиска. Никога нямаше да се осмели да каже това на баща си, но си го мислеше почти всеки ден.

— Стига де. Кажи ми каква ти е мечтата?

— Не се занимавам с мечти. Представям си се в хубава къща в Бронксвил — в най-добрия случай. Или в най-най-добрия — в предградията на Уестчестър. Да ходя в парка при патиците, на някой мач два пъти месечно. Такъв тип живот.

Кейт я гледаше втренчено.

— Когато си била малка, майка ти не ти ли е чела „Пепеляшка“?

Увереността на Емили нарастваше. Кейт Фокс не беше чак толкова лоша; не я изяждаше жива.

— Не ставай глупава. — Тя направи жест към дундестите си бедра и мекия корем. — Ти си Пепеляшка, скъпа. Аз съм грозната сестра. Принцът е вън от картинката.

— Мога да те преобразя — предложи Кейт.

Емили вдигна рамене. Нямаше как да преобрази едрото й тяло или обикновеното лице. Но отдавна се бе научила да не се оплаква много-много от тях. Ако някой мъж я обикнеше, щеше да я желае заради ума й. Тя не хранеше кой знае какви очаквания.

— Може да се пробваш. Не съм от типа красавици като Присила.

— Присила! — Кейт сбърчи нос. Лустросаната брюнетка предвождаше групата на най-популярните в училище. Беше богато момиче от Скарсдейл; баща й работеше в банка. Тя се бе опитала — и се бе провалила — да смачка Кейт Фокс. Другите момичета живееха в страх от острите реплики и подигравките на малката й тайфа подмазвачки. — Слава богу, че не си. Повярвай ми, тази ще се превърне в дебела домакиня.

— Така ли смяташ?

— Виж й задника. — Вярно, че Присила беше пищничка. Задникът и гърдите й се издаваха видимо, а раменете й бяха меко закръглени. — Става за шестнайсетгодишна. Но на двайсет и шест вече ще е увиснал. Докато навърши трийсет, бедрата й ще имат вид на извара, а задникът й ще си има собствен пощенски код. Помни ми думите. Ще се омъжи за някой клет тъпак от квартала и най-голямото й постижение в живота ще е да стане президент на училищното родителско настоятелство. И да трови живота на другите майки.

Емили се изкиска. Да, Присила наистина изглеждаше по-зряла за възрастта си. Може би наистина щеше да стане дебела и отчаяна. Мисълта беше ободряваща.

— Но да си го кажем направо — аз никога няма да се харесам на гъзарите.

Кейт я изгледа проницателно.

— Ти не си създадена за гъзарите, Емили.

Емили повдигна вежди. Значи Кейт знаеше коя е тя? Това я изненада. Кейт я изненадваше.

— Не си създадена и за зъболекарите. Без да обиждам баща ти. Но очевидно мразиш Уестчестър, а и тук не ти харесва особено. А те се опитват да те набутат в някаква личност, каквато не си?

— Тогава каква съм? — Емили се наведе напред. Не бе получавала подобно внимание от години. Наистина започваше да харесва Кейт, колкото и красива да беше. Момичето умееше да наблюдава хората. Не говореше много, но попиваше информация като гъба. И преценяваше добре. Не харесваше Присила, а това би трябвало да е страхотно като за начало, нали?

— Не се обиждай — предупреди я Кейт. Разкошните й очи проблеснаха.