Пиер Луис - Афродита — Антични нрави

— Мусарион, отде идеш, малка моя?

— От Фара. Никого няма там.

— Какво думаш? Стига да пуснеш въдицата, пълно е.

— Няма калкани заради мене. Аз отивам към Стената. Вървете.

По пътя Сезо пак разправи за готвещото се угощение у Бакхис.

— Ах, у Бакхис! — извика Мусарион. — Спомняш ли си последния обяд, Трифера: всичко каквото приказваха там за Хризис?

— Не трябва да се повтаря. Сезо е нейна приятелка.

Мусарион прехапа устни. Но Сезо, чула вече, запита:

— Как? Какво приказваха?

— О, лоши думи.

— Могат да си приказват — заяви Сезо. — Ние и трите не струваме колкото нея. В деня, когато тя би решила да напусне своя квартал, за да се покаже в Брушион, аз зная, че нашите любовници не ще ни погледнат вече.

— О! О!

— Разбира се. Аз бих вършила лудости за тая жена. Тук няма по-хубава от нея, бъдете уверени в това.

Трите млади девойки бяха стигнали вече до Стената. От единия до другия край на широкия бял зид личаха един до друг черни надписи. Когато някой мъж искаше да се представи на някоя куртизанка, достатъчно беше да напише нейното и своето име и под тях цената, която предлагаше. Ако жената счетеше мъжа за достоен и цената за приемлива, тя оставаше права под заявата, да чака предложителя.

— Гледай, Сезо — каза през смях Трифера. — Кой ли зъл шегобиец е написал това?

И те прочетоха написано с дебели букви:

БАКХИС ТЕРСИТ

2 ОБОЛА

— Не би трябвало да се позволяват такива присмивания над жените. Да бях началник на стражата, наредила бих вече да се издири виновникът.

Но по-нататък Сезо се спря пред един по-сериозен надпис.

СЕЗО ОТ КНИД

ТИМОН, СИН ЛИЗИАСОВ

1 МИНА

Сезо леко побледня.

— Аз оставам — каза тя.

И се облегна до Стената под завистливите погледи на минаващите жени.

Малко по-нататък Мусарион намери приемливо предложение, ако и не толкова щедро.

Трифера се завърна сама на вълнолома.

Понеже времето беше напреднало, тълпата беше пооредяла. Но трите музикантки продължаваха да пеят и да свирят на своите флейти.

Съгледала един непознат, коремът и облеклото на когото бяха смешни, Трифера го удари по рамото.

— Ей, малко татенце, хващам се на бас, че ти не си от Александрия, а?

— Наистина, дъще моя — отвърна добрият човек. — Ти позна. Както виждаш, аз гледам като смаян града и хората.

— От Бубаст ли си?

— Не, от Кабаза. Дойдох тук да продам жито и утре се завръщам, припечелил петдесет и две мини. Да бъдат благословени боговете! Годината беше добра.

Трифера изведнъж се почувства силно заинтересувана от тоя търговец.

— Дете мое — подзе плахо той, — ти можеш да ми доставиш много голяма радост. Аз не бих желал да се завърна утре в Кабаза, без да кажа на жена си и на трите си дъщери, че съм видял знаменити мъже. Ти трябва да познаваш някои знаменити мъже.

— Само някои — със смях отвърна тя.

— Добре. Покажи ми ги, ако минат оттук. Уверен съм, че от два дена аз съм срещал из улиците най-знаменитите философи и най-влиятелните сановници. Мъка ми е, че ги не познавам.

— Ще бъдеш задоволен. Ето Наукратес.

— Кой е този Наукратес?

— Философ.

— А какво учи той?

— Че трябва да се мълчи.

— Тако ми Зевса, ето едно учение, което не изисква голям ум и тоя философ съвсем не ми се нрави.

— Ето Фразилас.

— Кой е този Фразилас?

— Един глупец.

— Защо тогава го не оставиш да си върви?

— Защото другите го считат за знаменит.

— А какво дума той?

— Той говори винаги усмихнат и това кара другите да считат неговите заблуждения за своенравности и простащините му за изтънчености. Той навред взема преднина. Светът се е отпуснал днес да го лъжат.

— Това е много дълбоко за мене и аз не го разбирам твърде. Пък и на лицето на този Фразилас личи лицемерие.

— Ето Филодем.

— Стратегът ли?

— Не. Той е латински поет, който пише на гръцки.

— Той е наш враг, малка моя. Не ми трябва да го виждам.

Изведнъж тълпата се раздвижи и много гласове шепотом произнесоха същото име.

— Деметриос… Деметриос…

Трифера се качи на една издигнатина и по свой ред каза на търговеца:

— Деметриос… Ето Деметриос. Ти, който искаше да видиш знаменити хора…

— Деметриос ли? Любовникът на царицата? Възможно ли е това?

— Тебе ти върви. Той никога не излиза. Откакто съм в Александрия, сега за пръв път го виждам на вълнолома.

— Де е той?

— Оня, дето се навежда, за да види пристанището.

— Там двама души се навеждат.

— Оня, дето е със сини дрехи.

— Не го виждам добре. Той е гърбом към нас.