Пиер Луис - Афродита — Антични нрави

Тимон я погледна трогнат:

— Горките деца! А аз се надсмивах! Вие сте по-добри от нас… Разбира се, че ще ви помогна. Иди при приятелката си и ме чакай, аз ида.

И като се обърна към четирите жени, той каза:

— Идете у дома през грънчарската улица. Аз след малко ще се завърна. Оставете ме засега.

Родис още седеше до краката на трупа. Когато видя, че Тимон иде, тя се примоли:

— Никому недей казва. Ние откраднахме тялото, за да спасим сянката й. Не издавай тайната, Тимоне, ние много ще те обичаме.

— Бъдете спокойни — каза младият човек.

Той прихвана тялото под мишниците, а Мирто — през коленете, и тръгнаха мълком. Родис вървеше след тях със ситни крачки, политайки от време на време.

Тимон мълчеше. За втори път през тия два дни човешката страст му отнемаше жена, с която е разделял леглото си, и той не можеше да разбере каква е тая сила, която отстранява така душите от вълшебния път, който води към незасенваното от скръб щастие.

О, спокойствие на духа — мислеше той, — о, безразличие, безгрижие и сладострастна яснота! Кой от хората ще ви оцени? Човекът се движи, бори се, надява се, когато всъщност само едно е ценно: да умееш да извличаш от минутата, която минава край тебе, всичките наслади, които може да ти даде тя, и да оставяш леглото си празно колкото може по-рядко.

Те стигнаха до вратата на разрушените гробища.

— Къде ще я положим? — попита Мирто.

— До статуята на Хермес-Анубис.

— Де е тя? Аз никога не съм влизала тука. Мене ме е страх от гробища и надгробни камъни. Аз не познавам Хермес-Анубис.

— Трябва да е в средата. Да я подирим. Аз дохождах веднъж тука в детинство още; гонех една заблудена газела. Да тръгнем по алеята с белите смоковници. Ще намерим статуята.

И наистина, те скоро стигнаха до нея.

Теменуженият полуздрак на предутринта, смесен с лунната светлина, падаше на мраморите. Смътна и далечна хармония плуваше в клонките на кипарисите. Едностайното шумолене на палмите, тъй прилично на шум от дъждовни капки, слабо свежеше въздуха.

Тимон подигна един забит в земята камък: надгробната плоча беше пукната. Изглеждаше, че в гробницата е имало нявга човешки труп. Те намериха в нея само черепи и черен прах от човешки кости.

Младият човек влезе до пояс в гроба и простря ръце напред.

— Подай ми тялото — каза той на Мирто. — Аз ще го положа на дъното и след това ще заровим гроба.

Но Родис се хвърли върху трупа:

— Не, недейте я заравя още. Аз искам да я видя пак. За последен път. За последен път. Хризис, моя злочеста Хризис! О, ужас, каква е станала тя!…

Миртоклея отмахна обвитата около тялото покривка; лицето тъй бързо беше се развалило, че двете млади девойки отвърнаха лица. Бузите й бяха станали четвъртити, клепките и устните й приличаха на шест бели пъпки. Нищо не беше останало вече от тая неземна красота. Те загънаха пак дебелата плащаница, но Мирто пъхна ръка под плата и сложи в ръката на Хризис предназначения за Харон обол.

Тогава те, разтърсвани от непрекъснати ридания, отпуснаха в ръцете на Тимон вкочаненото тяло.

И когато Хризис биде положена на пясъчното дъно на гроба, Тимон разгърна плащаницата. Той намести сребърния обол между разпуснатите стави на пръстите и подложи под главата й един плосък камък; над тялото, от главата до коленете, той разстла сенчестата й златна коса.

След това той излезе из ямата, а музикантките, коленичили пред зеещия отвор, изрязаха една друга младите си коси, завиха ги на венец и го погребаха заедно с покойницата.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6786

Издание:

Пиер Луис. Афродита

Френска. Пето издание

ИК Инфомедия Груп, София, 2012

Редактор: Свилен Каролев

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-92434-5-1

Прост френски войник, прославил се в едно сражение с китайците при Кантон. — Б.пр.

Филодем, А. П. V. 132

Иеремия 11,2,20.

Осия II, 7.

Иеремия II, 23, 24.

Иезекиил, XXIII, 20,21.

Иеремия, III, I.

Иезекиил, XIII, 22–25.

Наум, III, 8.

Осия, IV, 14.

Еклесиаст, IX, 7,10.

Еклесиаст, XI, 7.

Еклесиаст, XII, 1-8-9.