Пиер Луис - Афродита — Антични нрави

— Знаеш ли, той е ваятелят, комуто царицата се предложи за модел, когато той щеше да вае Афродита за храма.

— Казват, че е царски любовник. Казват, че той е господар на Египет.

— И е красив като Аполон.

— Ах, ето, той се обръща. Доволен съм, че дойдох. Ще кажа, че съм го видял. Разправяли са ми много неща за него. Изглежда, че никоя жена не му е устояла. Той има много приключения с жени, нали? Но как тъй царицата не се научава?

— Царицата знае за всичко, както и ние. Но тя много го обича и не му говори за неговите приключения Страхува се да не би да се завърне в Родес при своя майстор Ферекратес. Той е толкова могъщ, че самата тя го пожела.

— Той не изглежда щастлив. Защо изглежда толкова тъжен? Струва ми се, че бих бил щастлив на негово място. Бих желал да бъда на негово място, макар и само една вечер.

Слънцето беше залязло. Жените гледаха мъжа, който беше тяхната обща мечта. А той, без да изглежда, че съзнава вълнението, което причинява около си, стоеше облегнат на оградата, вслушан в песента на флейтистките.

Двете малки флейтистки събраха още веднъж подаяние, след това тихом прехвърлиха леките си флейти на гръб; певицата ги прегърна през раменете и трите тръгнаха към града.

Когато настъпи нощта, жените на малки групи се завърнаха в обширната Александрия и рояци мъже ги следяха; но вървейки, всички се обръщаха към Деметриос. Последната, която мина край него, нежно му подхвърли жълто цвете и се засмя. Тишината обгърна кея.

Деметриос беше останал сам, облакътен на оградата, на опразненото от музикантките място. Той слушаше как шумеше морето, как бавно скърцаха корабите, как вятърът прелиташе под звездите. Целият град беше осветен от едно малко ослепително облаче, което беше се спряло връз луната; цветът на небето беше смекчен от кротката светлина.

Младият човек погледна наоколо си: туниките на двете флейтистки бяха се отпечатали на пясъка. Той си припомни техните лица: те бяха две ефесиянки. По-голямата беше му се видяла хубава; но по-младата беше лишена от всяка прелест и понеже грозотата беше страдание за него, той престана да мисли за тях.

В нозете му лъщеше някаква малка вещ от слонова кост. Той я взе: беше една писмена табличка, към която беше прикачено едно сребърно стило. Восъкът на табличката беше почти изтрит и личеше, че стилото е било прокарвано по няколко пъти върху отбелязаната дума, и че последния път е дълбано по самата слонова кост.

Той видя само тия три думи, написани там: „Миртис обича Радоклея“, но не знаеше на коя от двете жени принадлежи това, едната от тях ли е обичаната, или пък тя е някоя млада незнайница, оставена в Ефес. В първия момент той помисли да настигне музикантките, за да им възвърне изгубеното, което може би беше спомен от някоя обожавана покойница; но едва ли би могъл да ги намери и понеже беше вече престанал да мисли за тях, той лениво се извърна и хвърли малката вещ в морето.

Тя падна бързо, плъзната като бяло птиче, и той чу как изпляска далечната и черна вода. Този слаб шум го накара да почувства просторното мълчание на пристанището.

Облегнат гърбом на студената ограда, той се опита да прогони всяка мисъл и безстрастно загледа наоколо си.

Шумът на живота го ужасяваше. Той излизаше из къщи само когато този шум преставаше, и се завръщаше, когато утринният полуздрак привличаше към града рибарите и продавачите на зеленчук. Удоволствието да гледа само сянката на града и свойта собствена снага беше се обърнало у него в страст и той не си спомняше да е видял слънцето на пладне от месеци насам.

Той се измъчваше. Царицата беше досадна.

През тая нощ той почти не можеше да разбере радостта и гордостта, които го бяха обзели, когато преди три години царицата, съблазнена може би повече от шума около неговия гений, беше го призовала в палата си и възвестила неговото влизане чрез биене на сребърни салпинкси на вечерните порти на града.

Това влизане в палата на царицата изгряваше понявга в паметта му като един от ония спомени, които, благодарение на крайната си сладост, са се вгорчавали лека-полека в душата, докато са станали нетърпими. Царицата беше го приела насаме в своите частни апартаменти, състоящи се от три малки, удобни и затънтени отделения. Тя беше полегнала на лявата си страна и сякаш беше заровена в безредно нахвърляните зеленикави копринени платове, в пурпурните отражения на които се къпеха черните къдри на нейната коса. Младото й тяло беше облечено в безстидно нацепени одежди, които пред самите й очи беше съшила една фригийска куртизанка; те оставяха тъй открити ония двайсет и две места на тялото, дето ласките са неудържими, че макар и цяла нощ, макар и до последните граници да би поискал някой да изчерпва любовното си въображение, пак не би станало нужда да се събличат тия одежди.