Пиер Луис - Афродита — Антични нрави

Седнала с кръстосани нозе до стената, Джала си припомни индийските любовни песни:

— Хризис…

Тя пееше с едностаен глас.

— Хризис, твоята коса е като рояк пчели, накацали по дървесен клон. Топлият южняк прониква в нея, понесъл росата на любовните борби и влажното благоухание на нощните цветя.

Младата девойка пререди робинята и запя с по-сладък и проточен глас:

— Моята коса е безбрежна река в равнина, и в нея гасне пламенната вечер.

— Твоите очи са неподвижни сини лилии без стъбла, цъфнали над водата.

— Моите очи, засенени от ресниците, са две дълбоки езера, засенени от черни вейки.

— Твоите устни са два нежни цвята, поръсени с кръвта на кошута.

— Моите устни са краищата на пламенна рана.

— Твоят език е ханджара, пробил раната на устата ти.

— В моя език са вбити скъпоценни камъни. Той е червен от отражението на устните ми.

— Твоите ръце са овални като две оръжия от слонова кост, а мишниците ти са две уста.

— Моите ръце са като две удължени кринови стъбла, и пръстите ми, в края на всяко от тях, приличат на пет листчета от кринова коронка.

— Твоите бедра са два хобота на два бели слона, а стъпалата ти са като два червени цвята на техните краища.

— Моите стъпала са два листа на воден ненюфар: бедрата ми са две пъпки на нецъфнал ненюфар.

— Твоите гърди са два сребърни щита, върховете на които са потопени в кръв.

— Моите гърди са луната и лунното отражение във водата.

— Твоят пъп е дълбок извор в пустиня, постлана с розов пясък, а лоното ти е младо сърне, легнало в скутите на майка си.

— Моят пъп е овален бисер връз обърнат бокал, а лоното ми е ясният сърп на Феба, под горските вейки.

Настана тишина, робинята дигна ръце и се наведе напред.

Куртизанката продължи:

— Тя е като пурпурен цвят, изпълнен с мед и аромат. Тя е като морска хидра, жива и нежна, разтворена през нощта. Тя е влажната пещера, винаги топлото леговище. Прибежището, в което отпочива мъжът, уморен от своя път към смъртта.

Робинята прошепна тихо:

— Тя е ужасна. Тя е лицето на Медуза.

Хризис сложи единия си крак върху главата на робинята и трепетна продума:

— Джала…

Нощта бавно беше дошла, но луната тъй силно светеше, че цялата стая плуваше в синя светлина.

Хризис гледаше голото си тяло. Отраженията по него бяха неподвижни, а сенките, които хвърляше то — много черни.

Тя внезапно стана.

— Джала, престани, какво правим ние? Навън е нощ, а аз не съм излязла още. На Хептастада сега има само спящи матроси. Кажи ми, Джала, хубава ли съм? Кажи ми, Джала, по-хубава ли съм от всеки друг път през тая нощ? Нали аз съм най-хубавата от жените в Александрия? Нали ще ме последва, като псе, оня, върху когото би паднал полегатият поглед на очите ми. Нали бих могла, по прищевка само, да превърна в роб оня, който би ми се харесал, да очаквам от първия, който би дошъл при мене, най-покорна прислуга? Облечи ме, Джала!

Около ръцете й се обвиха две сребърни змии. На нозете й робинята постави две сандални подлоги, които се привързваха о нозете с кръстосани кожени ремъци. Тя сама закопча под топлия си корем един девичи пояс, който минаваше през линията на кръста и се спущаше от хълбоците по кривата линия на слабините; на ушите си тя окачи големи кръгли обици; на пръстите си — пръстени и скъпоценности; на шията си — три огърлици със златни фалоси накрая, изработени от хиеродулите в Пафос.

Тя гледа известно време голото си тяло, отрупано със скъпоценности. След това извади сгънатия в ковчега широк прозрачен плат от жълт лен и го обви около тялото си така, че и петите даже се закриха. Напречните гънки браздяха оная част от тялото й, която се виждаше под леката тъкан. Единият от лактите й се подаваше изпод стегнатата туника, а другата ръка, оставена гола, придържаше дългия шлейф, за да се не влачи из праха.

Тя взе в ръка перушиненото си ветрило и излезе с лениви стъпки.

Изправена на стълбите пред прага, облегнала ръка на бялата стена, Джала дълго гледа отдалечаващата се куртизанка.

Тя пристъпяше бавно край стените на сградите, сама из пустинната улица, плувнала в лунна светлина. Малка подвижна сянка трептеше по стъпките й.

На Александрийския вълнолом една певица пееше права. От двете й страни, седнали на бялата ограда, свиреха две флейтистки: