Пиер Луис - Афродита — Антични нрави

Докато флейтите извиваха още бавната мелодия на последния стих, певицата простря ръка към слушателите, струпани на кръг около нея, събра четири обола и ги пъхна в обувката си.

Лека-полека тълпата се оттичаше, неизброима, любопитна, сама себе си гледаща да минава. Шумът от стъпките и гласовете заглушаваше даже шума на морето. Матросите, извили рамене, изтегляха на кея разтоварените от корабите стоки. Минаваха плодопродавачи с пълни кошници в ръце. Просяците, треперещи, чакаха милостиня. Магарета, натоварени с пълни мехове вода, ситнеха пред тоягите на магаретарите. Беше по заник слънце и затова тълпата на безделните, по-многобройна от тълпата на работещите, покриваше вълнолома. Тук-там се виждаха малки групички мъже, между които бродеха жени. Чуваха се имената на познати силуети. Младите хора се взираха във философите, които изглеждаха куртизанките.

Тия последните бяха от всички разреди и положения, от най-знаменитите, облечени в леки копринени одежди, със златокожени обувки, до най-бедните, които пристъпяха боси. Бедните не бяха по-некрасиви от другите — те бяха само по-малко честити от тях, и вниманието на мъдреците се спираше предимно на ония, чиято грация не беше извратена от изкуствеността на препаските и натрупаността на скъпоценностите. Понеже беше в навечерието на Афродизиите, тия жени можеха своеволно да избират дрехи, каквито най-добре биха им подхождали, а някои от най-младите бяха се даже осмелили да излязат необлечени. Но тяхната голота не дразнеше никого, защото те не биха изложили на показ всичките потънкости на телата си, ако дори една от тях би се отличавала с външен недостатък, който би могъл да предизвика подбивите на омъжените жени.

— Трифера! Трифера!

И една млада и весела наглед куртизанка, съгледала своя приятелка, разръчка няколко минувачи, за да я настигне.

— Трифера, поканена ли си?

— Къде, Сезо?

— У Бакхис.

— Не съм още. Обяд ли дава тя?

— Обяд ли? Не, угощение, драга моя. Тя освобождава най-хубавата си робиня, Афродизиа, на втория ден на празника.

— Най-после! Тя ще даде да се разбере, че у нея са ходили само заради прислужницата й.

— Аз мисля, че тя нищо не е забележила. Това става по прищявка на стария Херес, корабонаемател на кея. Той поискал да купи девойката за десет мини; Бакхис отказала. Двайсет мини; тя пак отказала.

— Тя е луда.

— Как мислиш? Нейната амбиция беше да има освободена робиня. После, тя с право се е пазарила. Херес ще даде трийсет и пет мини, срещу тая цена девойката ще бъде освободена.

— Трийсет и пет мини? Три хиляди и петстотин драхми за една негритянка!

— Тя е дъщеря на бял.

— Но майка й е черна.

— Бакхис казала, че не ще я отпусне на никаква цена, но старият Херес тъй силно е влюбен, че тя се съгласила.

— Той поне поканен ли е?

— Не! Афродизиа ще бъде поднесена на угощението като последно блюдо, след плодовете. Всеки ще вкуси както пожелае и чак на утрото ще бъде предадена на Херес, но мене ме е страх, че ще бъде много изморена…

— Не я жали! С него тя ще има време да си почине. Аз го познавам, Сезо. Виждала съм го да спи…

Те заедно се присмяха на Херес. След това почнаха да се ласкаят една друга.

— Ти имаш хубава роба — каза Сезо. — Сама ли си я везала?

Робата на Трифера беше от тънко тъмнозелено сукно, цяла обшита с широкоцветни кринове. Един позлатен карбункул я сдипляше вретенообразно на лявото рамо. Тя се спущаше на верев между двете гърди тъй, че цялата дясна страна на тялото до металната препаска през кръста оставаше гола. Една широка цепка, която се отваряше и затваряше при всяка стъпка, откриваше белината на крака.

— Сезо — извика друг един глас. — Сезо и Трифера, елате с мене, ако нямате работа. Аз отивам към Стената на Керамикона, да намеря името си.