Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Това, което беляза тези седмици, беше постоянно люшкане от едната крайност в другата.

В един момент бях бясна на Бени — по дяволите, той също едва ли някога беше възнамерявал да жертва и частица от своя живот. От мен се очакваше да отида да живея при него, на практика да напусна работата си, да се приспособя до такава степен, че да оставя Виолет да се грижи за детето ми. В този сценарий не виждах каквато и да е жертва, която той ще направи — единствената отстъпка от негова страна бе обзавеждането в спалнята, а и за това дори не ме беше попитал какво мисля. Вироглав. Мрачен. Тиранин.

Онази нощ му се обадих, за да го обвинявам. Продължаваше да не вдига. Проклетникът.

В следващия момент допълзявах до огледалото и се взирах в подпухналото си от плач лице. Хората като мен не стават по-красиви, когато плачат — зачервени, подути и с бели мигли. Бях толкова грозна — никой никога нямаше да види в мен това, което беше видял Бени. И което ми беше показал. Той ме бе направил красива и сега магията беше развалена.

Онази нощ му се обадих, за да плача по телефона и да моля за милост. Преди дори да чуя дали ще вдигне слушалката, затворих. За бога, превръщах се в Стен — хлипащ и ломотещ по телефона.

После спрях да му звъня. Но люшкането продължи. Понякога си го представях в поредица от образи — с ужасната шапка, сърбащ супа или ръсещ реакционни клишета на диалект. И след това в една друга поредица, в която се смее на стълбището пред къщата и милва котката на коляното си, лицето му е огряно от слънцето, а приказната му коса е разрошена от вятъра. Представях си жилестите му ръце, които вдигат огромни купи сено с вила. И после пак плачех и пишех безспирно в синия си бележник. В зависимост от фазата, в която бях, включвах или изключвах телефона, в очакване на позвъняване, което знаех, че никога няма да дойде.

Струваше ми се, че един час има ужасно много минути и че всяка минута се проточва до безкрай. Постоянно гледах часовника. Не можех да се накарам да изям дори един йогурт. Веднъж си запуших носа и погълнах три сурови яйца едно след друго, защото си бях втълпила, че страдам от недохранване. Иначе живеех на бульон.

Беше много, много по-лошо от всичко, което бях преживяла, по-лошо от смъртта на Йорян. Нямах сили дори да се срамувам от това. Йорян бе напълно заличен от моето съзнание.

Мерта би могла да ми помогне през първия етап. Но тя беше във възстановителен център в Смоланд 46 46 Провинция в Южна Швеция. — Б.пр. . А и онова, което на нея й се случи, беше неизмеримо по-лошо, ако адът може да се степенува.

Тогава започвах да плача и заради Мерта.

След две седмици се замъкнах обратно на работа. Останалите мислеха, че съм изкарала тежък грип. Само Улоф беше виждал болничния ми лист. Каза ми, че ако искам да говоря с него, той е насреща, и аз почувствах, че сега наистина бих могла. Но не го направих.

Потънах в работа. Вървеше много добре. Всъщност само когато бях напълно заета, се чувствах горе-долу нормално. В момента, в който си отидех вкъщи или останех сама на обяд, имах усещането, че цялото ми лице се разпада. Сякаш беше направено от лего и във всеки миг отделните му части ще се разглобят. През нощта, разбира се, не спях. Лежах и размишлявах за всички пропуснати възможности. Всяка нощ нови. Все повече и повече.

Когато бях в града онзи ден, видях Десире за първи път, откакто бяхме скъсали. Беше топло и тя седеше в едно заведение на открито заедно с някакъв прошарен мършав мъж. Навеждаха се един към друг и изглеждаха погълнати от разговора си. На масата имаше цял куп книги. Минах покрай тях достатъчно близо, за да видя, че най-горната е на английски. Естествено. Десире беше с червило и с ново елегантно яркосиньо сако. Косата й бе по-дълга от обикновено и леко вълниста. Прошареният тип се смееше.

Прииска ми се да му избия предните зъби. Не изглеждаше като да носи на бой. Ако Десире му се беше усмихнала с лятната си усмивка, навярно щях да прескоча оградата и да се натреса между тях. Но тя не го направи.

Следващия път трябва да изпратя Анита до града. Явно вече се ориентира в моите задачи толкова добре, колкото и аз.

Когато отпускът й приключи, тя премина на половин работен ден, без дори да повдига въпроса за това. Продължавахме си както преди и аз я научих да кара трактор, за да може да подрежда силоза 47 47 Силоз — голям склад със специално предназначение (обикновено за съхранение на зърнени храни, брашно и др.). — Б.пр. , докато докарвам силажирания фураж. Започнахме да ходим с колелата на малки излети, а в петък вечер тя вземаше (един!) филм под наем и купуваше бутилка вино.