Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

След това дойде един период, в който си наумих, че трябва да излизам в събота вечер. Беше като работна задача — една от многото, — да изляза и да проуча какво се предлагаше на пазара, като на изложение за селскостопански машини. Оставих един фризьор да направи каквото може от кълчищата ми, слагах си чиста риза, дънки и старо кожено яке и излизах. Ходех по кръчми и се срещах с момичета и понеже всъщност изобщо не ми пукаше какво мислят за мен, имах много по-голям успех, отколкото във времената на Джентълмена Бени. Понякога дори се прибирах с някое момиче вкъщи, но никога не се срещахме отново. Не че това ми носеше кой знае каква утеха, тези момичета въобще не се превърнаха в нещо повече от тяло за мен. Но не мога и с ръка на сърцето да твърдя, че от нощите с тях ставах по-потиснат. Поне виждах, че някъде там съществуваха жени, които можех да имам.

В един момент спрях да излизам в събота — заради оранта обръчът около мен беше започнал да се затяга. Работех по осемнайсет часа на ден и една сутрин, когато припаднах в котелното помещение, разбрах, че трябва да направя нещо. Бях свалил седем килограма и имах гастрит. За да се справя поне с това, се обадих на Анита и тя се отби една вечер. Като ме видя, закри устата си с ръце.

— Не искам да говоря — казах аз. — Имаш ли лекарството?

След една седмица си взе годишния платен отпуск.

— В болницата са повече от доволни, ако не го вземеш през лятото — обясни тя.

После се пренесе в стаята на майка. Готвеше риба и леки супи за стомаха ми и масажираше гърба ми, след като бях седял в трактора и орал до 11 вечерта. Напълни хладилника и фризера, чистеше и подреждаше в къщата. Окачи пердета и идваше с мен в обора, щом станеше време за млечните проби. Вечер седеше и плетеше, докато аз четях „Ланд“, и в началото не си говорехме много.

Беше като да вземеш два аспирина, когато главата ти ще се пръсне от болка. Болката бавно отшумява до едно леко болезнено пулсиране, с което постепенно свикваш.

На третата седмица започнах да й разказвам. Тя не продумваше, само кимаше и хвърляше по едно око на плетката си. Това беше добре, ако бе тръгнала да коментира Скаридата, щях просто да спра да говоря.

На четвъртата седмица се премести при мен в спалнята. Не беше някакво вълшебно преживяване, по-скоро като горещ душ, когато си наистина схванат и потънал в мръсотия. Приятно и естествено, ала нищо, от което да ти се завие свят.

Нито веднъж не се обадих на Десире и не отидох на гробището. Родителите ми биха ме разбрали.

Точно след като се бяхме разделили, на няколко пъти телефонът иззвъня посред нощ. Знаех кой е, но не вдигах слушалката. Иначе бих се върнал отново там, откъдето се опитвах да се измъкна.

Всеки създава свой собствен ад от онова, което мрази най-много. За хората по Средиземноморието адът бил вечна горещина, за северняците — царство от лед и тишина.

Аз създадох моя собствен ад, оставяйки всички грешки, които бях допуснала, и всички възможности, които бях пропуснала, да минават пред очите ми като на филмова лента.

Едва седмица след като с Бени се сбогувахме на гробището, осъзнах, че е бил сериозен. Чак тогава. Обадих му се една нощ, за да се хвана за някаква нишка. Той не вдигна и с ужас разбрах, че съзнателно се изолира от мен.

И филмът започна да се прожектира. Първо онова, което си казахме в деня, в който ме запозна със скиците си на къщата. Колкото повече връщах лентата назад, толкова повече се уверявах, че бях прозвучала като Доналд Дък — един противен, досаден Доналд Дък, който кряка и знае всичко най-добре. Който казваше, че „ние“ трябва да се приспособим, а имаше предвид, че Бени трябва да се приспособи към мен. Който мислеше, че всички възможни решения започват с някаква жертва от страна на Бени — ако въобще мислеше. През цялото време бях напълно убедена, че аз съм обектът на желание, че аз мога да избера. Като си помисля, че само допреди няколко седмици се терзаех, защото не знаех какво искам да имам, или какво мога да си представя да жертвам — навярно нищо.

Инес ме бе предупредила: „ Ти беше различна, не те бях виждала такава преди“. Беше се родило едно неповторимо чувство и тя го бе видяла, но не и аз. И това чувство сега ме връхлетя с такава сила, че ме повали в болнични за две седмици.

Първото ми излизане в болнични, откакто бях завършила гимназия. Купувах си йогурт, хляб и яйца и се прибирах вкъщи, олюлявайки се. Не излизах, включвах и изключвах телефона по няколко пъти на ден. Прожектирах си филма.