Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

В един момент спряхме да се любим. Беше твърде трудно. Само ни болеше още повече.

А после не остана много. Защото в това военно положение не можехме просто да си седим и да ни е хубаво заедно; трябваше през цялото време да строим барикадите си.

Всичко свърши там, където започна — на гробището. Един ден отидохме заедно и всеки се погрижи за своя гроб.

Изведнъж Бени попита:

— Вярваш ли, че ти и аз някога ще лежим под един и същи надгробен камък? — И погледна замислено към моя камък.

Погледнах към неговия и потреперих.

— Под чий камък? Това е въпросът — отвърнах аз.

— Защото аз не вярвам! — каза Бени.

Мина известно време, преди думите му да достигнат до мен. Той вече не вярваше в нас. Нито в настоящето, нито в бъдещето ни.

Някъде вътре започна да ме боли ужасно.

Прибягнах до обичайното ни обезболяващо и започнах да се шегувам.

— Каквото и да стане, аз винаги ще мисля за теб като за Момчето от съседния гроб — казах. — Нали се сещаш, като в романите в седмичниците. Момчето от съседната къща. Онова страшно приятно момче, с което главната героиня е израснала. Тя не осъзнава колко приятно е то всъщност, докато някой Казанова от града не й разбие сърцето. Тогава се връща вкъщи и се събира с момчето от съседната къща, което я е чакало вярно. Каквото и да се случи с нас, аз ще се върна при Момчето от съседния гроб, когато стане време за това. При теб, Бени. И после можем да играем на клечки с кокалите си, докато не изгубим представа кои са твоите и кои моите. Ще ме чакаш ли вярно?

Бени мълчеше.

— Не и ако мога да го избегна — каза. — А какво ще правим със съпругите и съпрузите си?

— Няма да се занимаваме с тях. Защото сме ти и аз, Бени, дори и да не ни е писано в този живот.

— Ако някоя жена реши да направи почтен мъж от мен, няма да я предам — заяви той. — Тя ще бъде тази, която ще остане с мен.

Замълчахме.

— Може би е най-добре да не се срещаме въобще — каза Бени накрая.

Точно в този момент изпитах просто благодарност, че взе някакво решение за нас двамата. А и някак си не ми се струваше възможно да е окончателно. Затова се съгласих.

Той се изправи и ме хвана за ръка. Застанахме между надгробните си камъни. Прегърнахме се и дълго не се отделихме един от друг.

— Нека да се срещнем точно тук — предложих аз накрая. — След петдесет години, да речем!

— До скоро! — каза той тъжно и си тръгна.

Аз останах още малко и след това се прибрах.

Едва ли някога ще разбера дали Десире наистина беше осъзнала, че бях сериозен, там на гробището. И ако да, как ли го приемаше? Тя сигурно можеше още доста време да кара така — да се скъсва от работа през седмицата и да разпуска за няколко часа в селска атмосфера през уикенда. Като се има предвид, че винаги аз бях този, който вървеше по петите й и искаше още, бе странно, че точно аз сложих края — поне си мисля, че беше така. Не можех да продължавам по този начин — цената бе твърде висока. Но раздялата направо ме смазваше.

В момента, в който се прибрах от гробището, смъкнах ботушите си, влязох в хола и взех тефтер и химикалка от бюрото. След това направих една обиколка на къщата и двора. Крачех наоколо като строителен инспектор и си записвах всичко, което трябваше да се направи. Радио „Енърджи“ бумтеше на максимум — идеално за човек, който иска да се лоботомира за известно време, без трайни увреждания. Съставих списък с по три неща дневно, които да върша, без да броим текущите задачи. Като например да излея основите на торохранилището и да построя нова помпена станция.

И започнах да действам. Упорито се утешавах с работа, толкова много работа, че нямах време дори да погледна местния вестник. Не знаех кой ден от седмицата сме точно. Всяка сутрин излизах в 5,30 и работех до 10 вечерта, когато се прибирах. Тогава просто се просвах на дивана, често не успявах дори да стигна до спалнята. Имаше дни, в които не можех да си спомня дали съм ял, или не.

Поддържах това темпо чак докато стана време за пролетната оран. Ако кравите нещо недоволстваха, веднага изпитваха удара на подкованите ми ботуши. Една крава стана толкова нервна, че се наложи да й сложа скоба против ритане. Мислех си, че трябва да са ми ужасно благодарни тези крави.

Не изпаднах отново в онази апатия, която ме беше обзела, преди да срещна Скаридата. Нещата бяха навързани — бях се отказал от най-зашеметяващото нещо в моя живот за това тук. Така че бях принуден да му дам и останалото. Всичко, което имах.