Нора Робъртс - Град на демони

Лейла отскубна ръката си и страните й пламнаха.

— Не искам да надничаш така нагло в мислите и чувствата ми.

— Имаш право. Няма да ми стане навик. Но, Лейла, ако не можеш или не желаеш да ми се довериш за онова, което се крие под повърхността, и двамата ще бъдем безполезни. Кал и Куин имат видения за минали събития, а Гейдж и Сибил виждат бъдещето или вероятности за него. Ние сме настоящето, ти и аз. И това настояще е дяволски важно. Казваш, че сме в застой. Е, нека направим крачка напред.

— За теб е по-лесно, по-лесно е да го приемеш, защото имаш тази дарба… — Лейла разтърка слепоочието си. — Имаш я от двадесет години.

— А ти? — отвърна той. — Доста вероятно е да я носиш в себе си, откакто си се родила.

— Заради демона в родословното ми дърво?

— Точно така. Доказан факт. Какво ще правиш с нея, зависи от теб. Преди две седмици, докато вървяхме към Свещения камък, я използва. Сама направи този избор. Както вече ти казах, Лейла, трябва да бъдеш наясно със себе си.

— Вече реших. Отказах се от работата си. Преотстъпих апартамента си, защото няма да се върна в Ню Йорк, преди да приключи тази история. Работя тук, за да плащам наема, и прекарвам по-голямата част от времето, в което не съм на работа, в проучвания със Сибил и Куин за миналото и обсъждане на теории и догадки.

— И си обезверена, защото не постигате напредък. Трябва да вложиш нещо повече от време. И не е нужно да чета мислите ти, за да зная колко ти е неприятно да го чуеш.

— И аз бях в онази местност, Фокс. Изправих се срещу онова създание.

— Да. Защо това се оказа по-лесно за теб, отколкото да застанеш срещу дарбата, която носиш в себе си? Тя е инструмент, Лейла. Ако оставиш един инструмент да ръждяса, става безполезен. Ако не го използваш, забравяш как да си служиш с него.

— А ако този инструмент е остър и лъскав и не знаеш какво да правиш с него, можеш да нараниш някого.

— Ще ти помогна.

Той й подаде ръка.

Лейла се поколеба. Когато телефонът във външния кабинет звънна, тръгна натам.

— Остави — каза Фокс. — Ще позвънят отново.

Но тя поклати глава и забърза към вратата. На излизане му напомни:

— Не забравяй да се обадиш на Шели.

„Добре“, помисли си той с раздразнение. Отвори куфарчето си и извади папката с делото за телесна повреда, което току-що бе спечелил. „Понякога печелим, понякога губим“, каза си Фокс.

Знаеше, че сама ще се чувства по-спокойна, и не излезе при нея през целия следобед. Лесно бе да й даде указания по вътрешната интернет мрежа как да попълни стандартен документ с данните на клиента, да я помоли да оформи и изпрати фактура или да плати сметка. Зае се лично с нужните обаждания, вместо да ги възложи на нея. Това винаги му се бе струвало глупаво.

Знаеше как да използва проклетия телефон.

Успя да успокои Шели, да напредне с документацията и да спечели партия онлайн шах. Но когато реши да изпрати на Лейла още един имейл и да я освободи за деня, осъзна, че това е по-скоро избягване, отколкото просто запазване на мира.

Когато излезе в приемната, на бюрото седеше госпожа Хоубейкър.

— Не знаех, че сте се върнали — започна той.

— Дойдох преди малко. Тъкмо свършвах с преглеждането на документите, за които Лейла се е погрижила. Трябва да подпишеш тези писма.

— Добре. — Фокс взе химикалката и сложи подписа си. — Къде е Лейла?

— Отиде си. Справила се е добре сама.

Разбрал, че думите й са едновременно изказано мнение и въпрос, Фокс кимна.

— Да, справи се.

С пъргавия си маниер, госпожа Хоубейкър сгъна подписаните писма.

— Не сме ти нужни тук и двете през целия работен ден, а и не можеш да си позволиш да плащаш двойна надница.

— Госпожо Хоубейкър…

— До края на седмицата ще идвам за половин ден — бързо заговори тя, докато пъхаше писмата в пликове и ги запечатваше. — Само за да се уверя, че всичко върви гладко и за теб, и за нея. При някакъв проблем мога да идвам да помагам. Но предполагам, че няма да се наложи. И ако всичко е наред, следващия петък ще дойда за последен път. Имаме много покъщнина за опаковане. Трябва да изпращаме мебели в Минеаполис, да показваме къщата на кандидат-купувачи…

— Мамка му!

Тя размаха пръст срещу него и присви очи.

— Когато замина, можеш да бълваш колкото искаш цинизми, но докато все още съм тук, внимавай с езика.

— Да, госпожо. Госпожо Хоубейкър…

— Не ме гледай като виновно кутре, Фокс О’Дел. Неведнъж сме говорили за това.

Така беше, и Фокс долавяше тъгата и уплахата й. Нямаше смисъл да я товари със собствените си тревоги.