Нора Робъртс: Град на демони

— Ммм… — едва промълви той.

— Здравей. — Лейла плахо се усмихна. — Върна се по-скоро, отколкото очаквах.

Така ли? Не бе забелязал. Как да се съсредоточи, когато тук седеше тази невероятно секси брюнетка със зелени очи на морска сирена, вместо възрастната госпожа Хоубейкър?

— Аз… ние спечелихме. Заседателите взеха решение за по-малко от час.

— Това е страхотно. — Усмивката й стана малко по-уверена. — Поздравления. Делото за телесна повреда, нали? Катастрофата. Господин и госпожа Пулман?

— Да. — Той прехвърли куфарчето в другата си ръка и остана почти в противоположния край на уютния като домашен хол външен кабинет. — Къде е госпожа Хоубейкър?

— Имаше час при зъболекар. Записан е в графика ти.

Разбира се.

— Добре. Ще бъда в кабинета си.

— Обади се Шели Коулър. Два пъти. Решила е да съди сестра си за безчувственост и… Почакай… — Лейла повдигна бележника за съобщения. — За поведение на „мръсна долна пачавра“, наистина нарече сестра си така. При второто обаждане поиска да узнае дали ще получи като част от споразумението за развод точките на онзи задник, неверния си почти бивш съпруг, от някакво залагане на „Наскар“ 1 1 Серии автомобилни състезания. — Б.пр. , защото тя избрала състезателите вместо шибаняка. Честно казано, нямам представа какво означава последната част, освен думата „шибаняк“.

— Аха. Интересно. Ще й се обадя.

— После се разплака.

— Мамка му! — Фокс все още лесно се разнежваше както заради животни, така и заради страдащи жени. — Ще й се обадя веднага.

— Не, ще трябва да изчакаш около час. В момента е на терапевтичен сеанс. Обезумяла е от гняв. Може ли наистина да съди „онази мръсна долна пачавра“ сестра си за безчувственост?

— Човек може да заведе дело за каквото поиска, но ще я разубедя. Напомни ми да й се обадя след час, моля те. Добре ли се чувстваш тук? — добави той. — Имаш ли нужда от нещо?

— Добре съм. Алис… госпожа Хоубейкър е добра учителка. Ако не вярваше, че мога да се справя сама, нямаше да ме остави. Освен това, като офис мениджър в период на обучение аз би трябвало да те питам дали имаш нужда от нещо.

Би предпочел офис мениджър, който не разпалва либидото му, но вече бе твърде късно.

— И аз съм добре. Ще бъда…

Посочи към кабинета си и се отдалечи.

Изкуши се да затвори плътно вратите, но му се струваше неучтиво. Не ги затваряше, освен когато е с клиент, който държи на поверителност.

Никога не се чувстваше добре с костюм и побърза да свали сакото и да го метне на едната закачалка с форма на ухилено прасе. С облекчение разхлаби вратовръзката и бавно я окачи върху весела крава. Останаха пиле, коза и патица, всичките — издялкани от баща му, по чието мнение една адвокатска кантора не можеше да изглежда задушаваща, ако е обитавана от тайфа луди селскостопански животни.

Засега Фокс бе съгласен с това.

Кантората му изглеждаше точно както би искал, по-скоро като дом, отколкото като бизнес помещение, с изглед към жилищен квартал вместо към централните улици. На лавиците бяха подредени правните томове и принадлежности, от които се нуждаеше най-често, но до тях стояха и негови малки лични съкровища. Бейзболна топка с автограф от единствения и неповторим Кал Рипкен, калейдоскоп от изрисувано стъкло, който майка му бе направила за него, снимки в рамки, макет на космическия кораб от „Междузвездни войни“, старателно и прецизно изработен от дванайсетгодишния Фокс.

А на централно място бе сложена голяма стъкленица, която бързо се пълнеше с банкноти. По една за всеки път, когато Фокс се самозабравеше и изругаеше в офиса. Такова бе разпореждането на Алис Хоубейкър.

Той извади кока-кола от минибара, който се стараеше да зарежда редовно, и се запита какво ще прави, по дяволите, когато госпожа Хоубейкър замине за Минеаполис и той започне да се вижда с прелестната Лейла не само на сбирките на „отряда за борба с демони“, а и пет дни седмично в кантората си.

— Фокс?

— А? — Той рязко се обърна с гръб към прозореца и — ето я отново. — Какво има? Нещо не е наред?

— Не. Освен Голямото зло, няма друго. Нямаш срещи през следващите два часа, и докато Алис не е тук, мисля, че можем да поговорим. Зная, че имаш друга работа, но…

— Няма проблем. — Голямото зло щеше да го накара да мисли за нещо друго, освен за тези прекрасни зелени очи и нежни розови устни. — Искаш ли кока-кола?

— Не, благодаря. Знаеш ли колко калории има в тази кутия?

— Струва си. Седни.