Нора Робъртс - Град на демони

— Твърде нервна съм. — Сякаш за да го докаже, Лейла потърка ръце и закрачи из стаята. — Ставам все по-нервна с всеки ден, в който не се случва нищо. Глупаво е, защото би трябвало да изпитвам облекчение. Но откакто всички отидохме до Свещения камък, нищо ново.

— Като например да хвърляхме съчки, камъни и заплахи по зъл демон.

— Да, и Гейдж да стреля по него. А Кал… — Тя замълча и застана с лице към него. — Все още потръпвам, когато си спомня как Кал се втурна към онази гърчеща се черна маса и заби ножа си в нея. А сега — нищо, близо две седмици. Преди почти всеки ден го виждахме, усещахме или сънувахме.

— Наранихме го — напомни й Фокс. — Отишъл е там, където демоните ближат раните си.

— Сибил нарича това затишие и мисли, че ще се върне по-освирепял. Всеки ден часове наред търси информация, а Куин пише. С това се занимават и изглежда, са го правили и преди, макар и не точно същото. Аз съм новачка, но забелязвам, че нямат никакъв напредък. — Лейла прокара ръка през тъмните си коси, поклати глава и филираните им секси краища се залюляха. — Искам да кажа… Преди няколко седмици Сибил попадна на нещо, което мислеше, че са ясни следи към мястото, където е отишла Ан Хокинс, за да роди бебетата си.

„Неговите предци, помисли си Фокс. Джайлс Дент, Ан Хокинс и синовете им.“

— Но следите не отведоха до никъде, зная. Вече го обсъдихме.

— Но мисля… чувствам, че са един от ключовете. Те са ваши предци — твои, на Кал и Гейдж. Може би е важно къде са родени, особено след като прочетохме някои от дневниците на Ан Хокинс и сме съгласни, че трябва да има още. Може би другите съдържат нещо повече за бащата на синовете й. За Джайлс Дент. Какъв е бил той, Фокс? Човек, магьосник, добър демон, ако съществуват такива? Как е възпрял създанието на име Лазаръс Туис от онази нощ през хиляда шестстотин петдесет и втора до нощта, в която вие тримата…

— … го освободихме — довърши Фокс и Лейла отново поклати глава.

— Било е писано да стане така — и по този въпрос сме съгласни. Част от плана или магията на Дент. Но сега не знаем повече, отколкото преди две седмици. Стигнахме до задънена улица.

— Вероятно Туис не е единственият, който се нуждае от презареждане. Наранихме го — повтори той. — Никога по-рано не бяхме постигали това. Изплашихме го. — При този спомен в златистокафявите му очи проблесна хладно задоволство. — На всеки седем години само се опитвахме да предпазим хората от него и разчиствахме бъркотията след това. Сега вече знаем, че можем да го нараним.

— Не е достатъчно.

— Права си, не е. — Ако се намираха в застой, призна Фокс пред себе си, част от вината бе негова. Протакаше. Намираше си оправдания да не подканва Лейла да усъвършенства дарбата си, същата като неговата. — За какво си мисля сега?

Тя примигна срещу него.

— Моля?

— За какво си мисля? — повтори Фокс и изрецитира азбуката наум.

— Вече ти казах, че не мога да чета мисли и не желая…

— А аз ти казах, че нещата не стоят точно така, но са близки. — Облегна се с хълбок на старото си масивно бюро и я погледна в очите. Консервативната му риза бе разкопчана на врата, а кестенявите коси се спускаха на вълни покрай скулестото му лице и отзад достигаха до яката. — Долавяш знаци, имаш усещания и дори видения в съзнанието си. Опитай отново.

— Да имаш изострени инстинкти, не е като да…

— Глупости. Предаваш се на страха от това, което носиш в себе си, защото знаеш откъде е дошло и защото те прави различна от…

— Нормалните хора?

— Не. Просто „различна“. — Разбираше сложните й чувства. И в него имаше нещо, което го правеше различен. На моменти му се струваше по-трудно да носи това бреме, отколкото костюм и вратовръзка. Но за Фокс трудностите бяха просто част от живота. — Няма значение откъде си го получила, Лейла. Притежаваш дарба и неслучайно си такава, каквато си.

— Лесно е да го кажеш, когато нишката на рода ти води до ярка, чиста светлина, а моята — до демон, изнасилил злочесто шестнадесетгодишно момиче.

— Подобни мисли носят само точки в негова полза. Опитай отново — настоя Фокс и този път сграбчи ръката й, преди Лейла да успее да се отдръпне.

— Не мога… престани да ме притискаш — сопна се тя и потърка слепоочието си със свободната си ръка.

Той знаеше, че е шок в ума й да се прокрадне нещо, когато не е подготвена. Но не можеше да го избегне.

— За какво си мисля?

— Не зная. Виждам само някакви букви в главата си.

— Именно. — Одобрението пролича в усмивката му, а после и в израза на очите му. — Защото мислено изреждах букви. Не можеш да избягаш — ласкаво продължи той. — А и да можеше, не би го направила. Сърце не ти дава да събереш багажа си, да се върнеш в Ню Йорк и да помолиш шефката си да те приеме обратно на работа в бутика.