Нора Робъртс - Град на демони

— Трябва да отида да се видя с Кал и Гейдж. Веднага, татко. Трябва…

— Върви. — Брайън пусна Фокс и се отдръпна, без да задава въпроси. — Върви.

Фокс почти прелетя по тротоара към площада. Градът вече не изглеждаше както обикновено. В съзнанието си Фокс го виждаше както в онази кошмарна седмица през юли преди седем години.

Огън и кръв, спомни си той, мислейки за съня си.

Нахълта в „Боул-а-Рама“, там следобедните състезания на лятната лига бяха в разгара си. Тътенът на топки, повалящи кегли, отекваше в главата му, докато тичаше към рецепцията, където работеше Кал.

— Къде е Гейдж? — попита Фокс.

— Господи, какво те прихваща?

— Къде е Гейдж? — повтори Фокс и шеговитостта в сивите очи на Кал изведнъж изчезна.

— Работи в залата за видеоигри. Ще… ето го, идва.

По бърз сигнал на Кал, Гейдж се приближи.

— Здравейте, госпожици. Какво… — Самодоволната му усмивка изчезна, щом зърна лицето на Фокс. — Какво е станало?

— То се завръща — каза Фокс. — Отново е тук.

Хокинс Холоу

Март 2008 г.

Фокс помнеше много подробности от онзи юнски ден преди толкова години. Протритите на лявото коляно дънки „Ливайс“ на баща си, мириса на кафе и лук в „При мамчето“, шумоленето на опаковките, докато двамата с баща му отваряха обяда си в кухнята на госпожа Ларсън.

Но въпреки шока и уплахата от гледката, разкрила се пред него в двора, най-ясно от всичко си спомняше пълното доверие на баща му.

Беше му повярвал и на сутринта на десетия му рожден ден, когато Фокс се бе прибрал вкъщи заедно с Гейдж, и двамата изпоцапани, изтощени и ужасени, с история, която никой възрастен не би приел за истина.

Имаше тревога, спомни си Фокс. Все още виждаше как родителите му се бяха спогледали след разказа му за нещо черно, мощно и зло, изригнало от земята край Свещения камък.

Не го отдадоха на твърде будно въображение и дори не го смъмриха, задето ги е излъгал, че ще преспи у Кал, когато с приятелите му бяха решили да прекарат нощта на десетия си рожден ден в гората на запад от града.

Търпеливо го изслушаха. Когато родителите на Кал пристигнаха, те направиха същото.

Фокс сведе поглед към тънкия белег на китката си. Беше му останал от разреза, който Кал бе направил със скаутския си нож преди двадесет и една години, за да станат тримата — с него и Гейдж, кръвни братя. Единственият белег по тялото му. Бе имал и други преди онази нощ, преди ритуала — кое палаво десетгодишно момче ги нямаше? Но всичките, освен този изчезваха бързо, както заздравяваше всяка рана от тогава насам. Без никаква следа.

Този белег, това смесване на кръвта бе освободило създанието, дремещо от векове. Седем нощи то беше вилняло в Хокинс Холоу.

Мислеха, че са го победили, три десетгодишни момчета срещу злата сила, обсебила града. Но седем години по-късно се бе завърнало за нов седем нощен ад. После още веднъж, в седмицата, през която бяха навършили двадесет и четири.

Щеше да се завърне и това лято. Вече отправяше предупреждения.

Но този път нещата бяха различни. Те се чувстваха по-подготвени, знаеха повече. Освен това вече не бяха само тримата с Кал и Гейдж, а шестима, с трите жени, пристигнали в Хокинс Холоу и оказали се свързани чрез потеклото си с демона, също както той, Кал и Гейдж — със силата, която го бе възпряла в миналото.

„Вече не сме деца“, помисли си Фокс, когато отби, за да паркира пред къщата на главната улица, където се намираха кантората и апартаментът му. Ако малката им победа три седмици по-рано до Свещения камък бе някакъв знак, демонът, някога носил името Лазаръс Туис , можеше да очаква още изненади.

Фокс грабна куфарчето си и прекоси тротоара. Вложи доста труд и финансови машинации, за да купи старата каменна къща. Първите две години бяха слаби… по дяволите, беше яко затягане на колана, помисли си той сега. Но си бе струвало усилията и безкрайните бизнес обеди и вечери, защото сега всеки сантиметър от сградата принадлежеше на него… и на „Хокинс Холоу Банк енд Тръст“.

На табелата на вратата пишеше „Фокс О’Дел, адвокат“. Все още се изненадваше, че бе избрал правото — по-точно, адвокатската работа в малкия град.

Законът не определяше само кое е правилно и кое грешно, а и всички междинни нюанси. Харесваше му да решава кой нюанс е най-подходящ във всяка ситуация.

Влезе вътре и през него премина тръпка, когато видя Лейла Дарнел, едната от жените в малката шестчленна група, зад бюрото в предния кабинет. За миг онемя, както всеки път, когато я зърнеше неочаквано.