Джаки Колинс: Убийци от любов

— За какво сте тук, мис Кричтън? — попита любопитен репортер.

— Бизнес — отвърна тя без усмивка. — Личен бизнес.

Очакваше я лимузина, в която тя се качи с дълбока въздишка. Седна на задната седалка и се опита да се отпусне.

Маргарит беше мъртва.

Маргарит беше убита.

Ох, господи! Защо?

Спомни си с мъчителни подробности последната среща със своята сестра. Беше тръгнала за Ню Йорк за два дена, с цел усилено пазаруване, и почти беше пропуснала да й се обади. Но го стори и както обикновено, Маргарит я покани на гости. Беше отишла у нея, намирайки време между един обяд в „21“ и посещение за специална прическа в скъпия салон за красота „Видал“.

Маргарит я беше посрещнала радушно в своето обичайно облекло, състоящо се от избелели дънки и поизносена риза. Както винаги, беше със синкави слънчеви очила, които да подпомогнат зрението й, а дългата й коса беше несресана. Естествено, нямаше никакъв грим върху иначе поразителното си лице.

Лара изцъка неодобрително с език.

— Ако се беше потрудила малко — каза тя, — щеше да изглеждаш наистина пленително.

Маргарит се засмя.

— Наистина ли не осъзнаваш колко много време губиш да се мажеш с тия тъпи гадости? — попита тя с добродушен тон.

— Недей така ги отхвърля. В момента ставам директор на голяма компания за грим — каза Лара с убедителен тон. — Ще ти изпратя цял кашон с парфюми, червила, гланцове и всякакви такива неща. Страшно ще ти харесат.

— По никакъв начин, малката! — отвърна Маргарит. — Навярно си мислиш, че ти изпитваш нужда от тях. Но миличка моя… мен въобще не ме интересуват.

— Ще видиш, че ще ти харесат — каза важно Лара.

— Кой го казва?

— Аз го казвам.

Маргарит се усмихна. Имаше прекрасна усмивка — тя озаряваше цялата стая.

— Какво ново в твоя живот, мъничка сестричке? — попита тя грижовно.

Без да чака по-нататъшна покана, Лара се впусна да обяснява надълго и нашироко събитията в живота си. Маргарит й наля пиене и двете седнаха. Наоколо в апартамента цареше безредие. Лара разказа всичко, което беше на душата й, и така й и олекваше истински. Винаги правеше така, когато се събереше със сестра си — така беше по-добре, отколкото да ходи на психоаналитик.

Без да спре нито за миг, говори за проблемите си цял час. Беше ли принц Алфредо единственият? Дали да продаде част от ценните книжа? Какво мисли Маргарит за нейния нов смарагдов пръстен?

За миг се замисли и почувства, че думите й са поне малко отегчителни. Потръпна. Никога не беше карала Маргарит да разкаже нещо за себе си. Не си беше давала труда да обсъди проблемите на каузата на своята сестра, които изгаряха душата й, въпреки че много добре знаеше колко важни са те за нея.

Колко ли ограничена изглеждаше? Колко ли егоистична и изцяло погълната от себе си? И въпреки това, Маргарит слушаше търпеливо, като че ли разполагаше с времето на целия свят. Винаги правеше така.

Защо винаги ставаше така, че разбираш колко много се нуждаеш от някого, едва когато е станало твърде късно?

Лара погледна втренчено през прозореца на лимузината, насочила се към града. Маргарит беше мъртва и тя възнамеряваше да разбере защо.

Някой трябваше да плати за смъртта на нейната сестра. Тя беше уверена в това.

Бет Лоурънс Браун пристигна в Ню Йорк с влак. Идваше в града за първи път. Всъщност, това беше първия път, когато отиваше някъде другаде извън комуната, която беше неин дом, откакто беше станала на петнайсет години. Сега двайсетгодишна, тя имаше чисто бяла кожа и руса, права, твърда коса, която стигаше под кръста й. Беше много симпатично момиче. С големите си сини очи и широката уста с нежни устни, лицето й имаше детинска невинност.

Бет беше облечена в обичайните си дрехи — дълга рокля от индийски плат с кръпки на няколко места, сандали с каишки на бос крак и безброй огърлици от тънка кожа с нанизани мъниста, боядисани ръчно, от които висяха различни символи на хипитата. На стегната до врата тънка златна верижка висеше златен кръст. На кръста бяха гравирани думите: „ЛЮБОВ — МИР — МАРГАРИТ“.

Двете сестри бяха много близки — не от гледна точка на разстоянието, а заради същото, което сближаваше Лара и Маргарит. Между тях имаше истинско чувство на единство.

Бет носеше със себе си голяма велурена дамска чанта, подобна на торба. В нея бяха нещата й — четка за коса, чифт дънки, тънка, закърпена блуза и много книги. Тя не вярваше в притежаването на имущество и много вещи, а само на книги — нейната страст беше четенето.