Санта Монтефиоре: Дъщерята на пчеларя

Посвещава се на:

Скъпия ми чичо Джереми,

един герой от истинския живот,

с обич и благодарност

Остров Теканасет, Масачузетс, 1973 г.

От всички стари сгради с покриви от сиви плочи на остров Теканасет голф клубът „Краб Коув“ е най-красив. Построен в края на деветнайсети век от двама приятели от Бостън – които смятали, че остров без голф игрище е лишен от единственото, което има значение на един остров, – той се откроява на западното крайбрежие и има незатулвана от нищо гледка към океана. Вдясно, на тревист хълм се издига червено– бял като захарна пръчица фар, днес използван повече от орнитолозите, отколкото от изгубени в морето моряци; вляво се разливат като вълни жълти плажове и обрасли с трева пясъчни дюни, увенчани от гъсти туфи шипкови храсти. По-култивирани пълзящи рози украсяват стените на клуба, прашнорозови хортензии растат в лехичка по периферията и цъфтят в изобилие от кичести топки. Толкова са очарователни, че е невъзможно да не се впечатлиш. А над всичко това, над покрития със сиви плочи покрив, соленият морски вятър развява американското знаме.

До остров Теканасет се стига само с малък самолет или кораб. Той е откъснат от останалата част на страната, затова, докато е променяла лицето на Америка, Индустриалната революция е пропуснала напълно Теканасет, оставила е старите, вдъхновени от квакерите сгради и павираните улици такива, каквито винаги са били, и му е позволила да се унесе в своя сънлив ритъм, в който старомодните ценности хармонично съжителстват с традиционната архитектура.

На Теканасет няма грозни пътни знаци или светофари, магазините, които процъфтяват тук, са очарователни бутици, предлагащи бельо, подаръци, красиви тоалетни принадлежности, изработени от местните макети на кораби и гравирани китови кости. Остров Теканасет е носталгично, романтично и нелишено от изисканост място. Известни писатели, актьори и музиканти от цяла Америка бягат тук от трескавите замърсени градове, за да дишат свеж морски въздух и да открият вдъхновение в красотата на пейзажа, а богати бизнесмени напускат финансовите средища на света, за да прекарат тук лятото със семействата си.

Голф клубът „Краб Коув“ все още е сърцето на острова, каквото винаги е бил, но вече не е център на клюките като през шейсетте и седемдесетте, когато обществото не успяваше да е в крак с времето и новото заливаше старото, както морски вълни – скали. Днес младите хора, които толкова се бореха за промяна, са вече стари и не така склонни като родителите си да съдят другите, и разговорите около масите по време на чая са по-доброжелателни. Но в онази конкретна вечер през юли 1973 година един инцидент, който не би заслужавал дори бегъл коментар днес, хвърли в трескаво вълнение дамите от голф клуба. Те едва бяха погледнали картите си на масата за бридж, когато темата, която се олюляваше на върха на езиците им, се катурна оттам във взрив от възмущение.

– Е, скъпа моя, мисля, че е неморално и се срамувам заради нея – каза Евелин Дърлакър с дрезгавия си бостънски акцент и сви неодобрително начервените си устни. Евелин беше ветропоказателят на светското общество. Всичко в нея отразяваше консервативните й ценности и високите морални стандарти. От безупречните кашмирени костюми и кестенявата фризура до красиво обзаведения й дом и добре възпитаните деца – нищо не убягваше на вниманието й. Със същото скрупульозно прилежание и обичайната липса на великодушие тя раздаваше присъди на всички наоколо.