Санта Монтефиоре - Дъщерята на пчеларя

Споменаването на съпруга й хвърли сянка върху лицето на Грейс.

– Още не съм му казала – отвърна тя тихо.

– Но ще му кажеш?

– Не искам. Ще се вбеси. Но трябва да му кажа. Иначе ще чуе от другиго. Бил Дърлакър сигурно ще изплюе камъчето на игрището за голф! – Тя се засмя нервно.

Огромният бюст на Голямата надвисна над масата като мисълта за клюкарстващия на голф игрището Бил Дърлакър.

– Бил не е по-читав от жена си – отвърна тя. – Но трябва да кажеш на Фреди. Не би искал да е последният на острова, който научава.

– Ще се ужаси, Голяма. Ще й изнесе цяла лекция и вероятно ще я постави под домашен арест до края на лятото. А тя ще започне да се измъква скришом, за да се вижда с момчето. – Изсмя се. – Познавам Трикси. Прилича повече на мен, отколкото предполага.

Голямата изглеждаше изненадана.

– Не мога да си те представя да нарушаваш правилата, Грейс.

– О, невинаги съм била така послушна. – Усмихна се с копнеж при спомена за момичето, което беше навремето. – Всъщност бях доста непокорна, но това беше много отдавна. – Отново погледна към морето.

– И какво те вкара в правия път? – попита Голямата.

– Съвестта – отвърна смръщена Грейс.

– Значи си постъпила правилно.

– Да, предполагам. – В тежката въздишка на Грейс се усещаше не само съжаление, но и поражение.

– Искаш ли съвета на стара дама, която много е видяла? – попита Голямата.

Мислите на Грейс се завърнаха към настоящето.

– Да, искам.

Голямата се размърда в стола като кокошка, която се намества в полога, по собственото й сравнение.

– Върви си сега у дома и добре се скарай на Трикси. Кажи й да не те лъже повече така. Важно е да знаеш къде е и с кого, заради собствената й сигурност и заради твоето спокойствие. Освен това й кажи, че до края на лятото няма да напуска острова и това не подлежи на обсъждане. Трябва да си много категорична, Грейс. Ще можеш ли?

– Да, ще мога – отвърна унило Грейс.

– Става дума за уважение – заяви твърдо Голямата. – Наистина, скъпа, трябва да стегнеш юздите, ако искаш да си върнеш контрола над детето, преди да е станало твърде късно. – Тя замълча, за да отпие от коктейла, после продължи: – Когато баща й си дойде, кажи му какво се е случило, но и че вече си й се скарала и всичко е уредено. Точка. Мислиш ли, че това ще бъде достатъчно?

– Не зная. Много ще се ядоса. Знаеш колко обича всичко да е наред. – Тя сви рамене. – Мога малко да смекча нещата...

– Не бива да го лъжеш, Грейс. Много е важно. Двамата трябва да се подкрепяте. Ти си много добра жена и знам, че искаш да подкрепиш Трикси, но първо си избрала съпруга си и твой дълг като съпруга е да си до него, каквото и да става.

Грейс изглеждаше изтощена.

– Дълг – прошепна тя и Голямата усети горчивина в гласа й. — Мразя тази дума.

– Дългът ни прави цивилизовани, Грейс. Важно е да постъпваме правилно и винаги да обмисляме постъпките си, ако не искаме обществото да се разпадне. Младите нямат чувство за дълг и, доколкото виждам, нямат и уважение. Опасявам се, че бъдещето ще е лишено от морал и ще има доста разкривено усещане за това кое е важното. Но не дойдох да ти изнасям проповеди. Дойдох да те подкрепя.

– Благодаря ти, Голяма. Подкрепата ти означава много за мен.

– Приятелки сме от почти трийсет години, Грейс. Това е много време. Откакто дойде в Теканасет и превърна задния ми двор в красив рай. Вероятно се сближихме, защото ти не познаваш майка си, а аз нямам деца. – Усмихна се и взе още една шепа ядки. – А и всички ми се подмазват, с изключение на теб – рече през смях. – Ти си нежно, искрено създание. Не мисля, че би се съгласявала с мен само защото съм богата като Крез, стара като Ноевия ковчег и голяма като кит.

– О, стига! – засмя се смаяна Грейс. – Може да си богата като Крез, но не си стара като Ноевия ковчег и определено не си кит!

– Хубаво лъжеш. Скъпа моя, стане ли дума за възраст и размери, имаш позволението ми да лъжеш като разпрана.

Когато Грейс се върна у дома на Сънсет Слип, слънцето беше позлатило морето. Тя излезе на верандата с двата ретривъра и се вгледа отвъд дивите треви към плажа и блещукащата вода. Жадно попиваше покоя на гледката. Шумът, който я успокояваше повече от всичко обаче, бе тихият шепот на пчелите. Той изпълваше сърцето й с меланхолия, но не неприятна. По някакъв странен начин припомнянето на миналото й носеше удоволствие, сякаш чрез болката оставаше свързана с жената, която бе някога и която бе изоставила, когато замина за Америка преди толкова години.