Санта Монтефиоре: Дъщерята на пчеларя

– Може би Грейс си мисли, че Трикси е била у Сузи! – предположи Бел. – Сигурно има някакво обяснение.

– Струва ми се, че на Сузи Редфорд е позволено да ходи където си поиска – прекъсна я Сали. – Онова семейство не знае граници.

– Е, изненадана съм – рече тихо Бел. – Макар да знам, че на Грейс й е трудно с Трикси. Все пак не вярвам, че Трикси би изчезнала за три дни, без да каже на майка си. Освен това Фреди никога не би го позволил.

– Фреди е отсъствал по работа – каза тържествуващо Сали. – И докато котката я няма...

– Всичко е от възпитанието – рече Блайт. – Cherchez la mere 1 1 Търсете майката, (фр.) – Бел. прев. – добави тя мрачно.

Бел загаси цигарата си и попита:

– Не беше ли cherchez la femme2 2 Търсете жената, (фр.) – Бел. прев. ?

– Все същото е, Бел – отвърна Блайт. – Не е нужно да търсиш по-далеч от майката. Грейс може да е образец на добродетелност и най-милият човек на тая земя, но е твърде снизходителна. Трикси има нужда от твърда ръка.

– Грейс си има извинение, защото с години се опитваше да забременее след много помятания – напомни им Бел. – Трикси е дълго чакано единствено дете. Нищо чудно, че е малко разглезена.

– Предполагам, че Грейс си заравя главата в градината и се опитва да не мисли за това – каза Сали. – Как иначе? С дъщеря като Трикси.

– О, тя е прекрасен градинар – добави натъртено Бел. – Градините на Теканасет бяха твърде обикновени, преди тя да дойде от Англия и да ги преобрази със своя чудесен вкус и с опита си.

Евелин се смръщи подразнена.

– Никой не оспорва таланта й, Бел. В момента обсъждаме качествата й като майка. Е, хайде, кой раздава?

– Аз – каза Блайт. – И обявявам едно без коз.

В този момент четирите жени бяха смаяни от появата на самата Грейс, следвана от много пълна жена, позната на всички като Голямата. Евелин затвори рязко устата си. Голямата беше най-уважаваната и най-страховитата жена на острова. Тя не само че притежаваше най-голямата и най-старата къща, която бе принадлежала на първия заселник още през 1668 г., но и беше единствената дъщеря на богатия петролен магнат Рандал Уилсън Джуниър, който се спомина на деветдесет и пет години и й остави цялото си състояние. Говореше се, че не се е омъжила, защото не е успяла да намери мъж, който да й е равен както по богатство, така и по дух. Сега караше седемдесетте и за брак не можеше и да се говори, но Голямата като че ли не съжаляваше. Тя се държеше с най-добрите си приятели като със свое семейство и с огромно удоволствие, също като баща си, споделяше богатството си чрез високоуважавания благотворителен тръст „Рандал Уилсън“ или като просто пишеше чекове когато й хрумнеше.

Грейс Валънтайн изглеждаше не на място в клуба, като шайрски товарен кон сред чистокръвни жребци. Дългата й, вече прошарена кестенява коса беше прихваната криво-ляво на тила с молив, а бежовите памучни панталони и широката риза бяха в рязък контраст с колосаното съвършенство на четирите бриджорки. Единственото общо между тях като че ли бяха сияещите диаманти във формата на изненадващо изящна брошка пчела, закачена на гърдите й. Ноктите й бяха изгризани, а кожата на ръцете – загрубяла от годините градинарстване. Не носеше грим и фината й светла кожа беше доста пострадала от слънцето и ветровете на Теканасет. И все пак пъстрите очи бяха изпълнени с мекота и състрадание, а лицето й пазеше следи от отминала красота. Когато Грейс Валънтайн се усмихваше, малцина устояваха на миловидността й.

– Здравей, Грейс – каза Бел, когато двете жени минаха покрай тяхната маса. – Здравей, Голяма.

Грейс се усмихна.

– Добра игра?

– На мен не ми изглежда добра – отговори Бел. – Но не ме бива особено в бриджа.

– О, стига, Бел Бартлет, справяш се – откликна Евелин, усмихна се небрежно на Грейс и я огледа зорко за следи от срам. – Тя скромничи.

– Къде искаш да седнеш, Грейс? – попита Голямата и подмина четирите жени само с кимване. Те се свиха гузно в креслата си. Голямата като че ли имаше почти свръхестествен усет към сплетните, присви знаещо очи и затропа по лъскавите дъски с бастуна си, без да я е грижа за шума.

– Нека седнем отвън, ако няма да ти е твърде ветровито – отговори Грейс.

Голямата се изсмя.

– Изобщо. Ако дойде ураган, аз ще избягам последна.

Излязоха през двойните врати на широката веранда с изглед към океана. Малките лодки пореха вълните като лебеди, две черни кучета играеха около дюните, а стопанинът им крачеше бавно по плажа. Вечерното слънце висеше ниско и придаваше на пясъка розов оттенък. Един стридояд кълвеше останки от риба с ярко– оранжевия си клюн. Грейс избра маса в края на верандата, точно до перилата, и издърпа едно плетено кресло за Голямата. Възрастната жена й подаде бастуна си и възглавниците шумно изстенаха под нея. Няколко кичура сива коса изпаднаха от кока й и запърхаха по тила й като перца.