Мелиса Круз - Ветровете на Салем

— Давай, откъсни една — подтикваше тя Фрея, като коленичи на земята. — Откъсни една теменужка и нека да си направим теменужена война!

— Не, скъпа, не трябва да се бавим! Горката Ани се занимава с всичко сама — каза Фрея, като имаше предвид най-голямата дъщеря на Пътнам. — Не можем да я оставим сама да се грижи за малките, докато госпожата е неподвижна в леглото — каза тя.

Стопанката на къщата често се прибираше в стаята си, за да се възстановява от личните си драми и трагедии. Подобно на своя съпруг, Ан Пътнам беше лишена от наследство от своя богат баща, който със своята съпруга и синовете си упражняваше постоянен контрол над богатството си. Нейната битка срещу тях в съда се провали, а това я доведе до отчаяние и вътрешна разруха. Нещо по-лошо, след това трите й племеннички починаха една след друга от загадъчна болест, а нейната сестра, майката на момичетата и единствен близък приятел, също почина, най-вероятно от разбито сърце. Тяхната загуба остави мисис Ан Пътнам в много крехко физическо и душевно здраве.

Фрея напомни на Мърси, че нямат много време, за да спират и да берат цветя. Все още имаха много работа — стаите трябваше да се изметат и почистят, маслото трябваше да се разбие, ферментацията на бирата да се провери, да се съберат подпалките и да се приготви обяд.

— Да не говорим, че трябва да се приготви още сапун и още от онези златни свещи, които преподобният Париш беше поискал за олтара. Освен това трябва… — изреждаше тя, но Мърси се разсмя и постави пръст върху устните й, за да я накара да замълчи и я събори долу в тревата. Беше уморена да слуша непрестанно само за домакински задължения.

Фрея също се смееше, като закриваше устата си с ръка, защото се страхуваше някой да не ги чуе. Зелените й очи проблясваха срещу тези на Мърси.

— Какво, по дяволите, означава война на теменужките на зелената трева? — попита тя, докато слагаше коша си до този на приятелката си.

Мърси се усмихна.

— Избери своята теменужка, хитрушо! — каза тя.

Фрея се изчерви. Мърси знаеше всичко за Фрея и нейния опит с употребата на билки — това беше тяхната много добре пазена тайна. После тяхната господарка също узна, но не изгони Фрея. Когато Фрея пристигна, чу, че мисис Пътнам се оплаква от силно главоболие. Затова отиде в гората и набра мента, лавандула и розмарин и приготви силна отвара, която веднага подейства срещу болките. Госпожата беше много благодарна, но предупреди Фрея, че Томас не трябва да узнае за нейната дарба. Мистър Пътнам беше изключително благочестив мъж и можеше да реши, че талантът на Фрея се дължи на дявола, който се е вселил в тялото на момичето. Това обаче не спираше Ан да я пита постоянно за различни неща.

— Липсва ми сестра ми и всички деца, които умряха — разказваше тя.

— Момиче, можеш ли да направиш нещо за болката? — попита Ан. Фрея винаги се чувстваше задължена да помогне.

Ан често питаше Фрея дали може да види бъдещето — нейното и това на Томас. Щеше ли да има повече земя и повече пари?

Фрея беше чула от Мърси, че техните господари са били измамени, като са им били откраднати дялове от наследството на бащите им. Ан искаше да знае дали това положение щеше да се промени. Но Фрея не можеше да гледа в бъдещето точно както не можеше да гледа и в своето минало.

Мърси забеляза как Фрея избра една красива теменужка с тъмновиолетови цветове, като я отскубна от корена на стеблото. Мърси направи същото с обгорените си пръсти.

— Дръж своята теменужка и си пожелай нещо — каза Мърси и продължи с игрива усмивка: — Може би трябва да си пожелаем други две момичета да дойдат на наше място и да вършат нашата работа.

Фрея се засмя като затвори очи, мислейки за своето желание. Всъщност не беше нужно голямо усилие да го направи. Беше безумие да си представи тях двете по друг начин. Работата беше важна за обществото и за тяхното домакинство. Освен това имаше и нещо друго. Имаше нещо, което не можеше да се пожелае лесно и тя знаеше това. Затова не беше напълно сигурна, че трябва да си пожелава точно тяхното заминаване оттук.

На следващия ден Фрея откри, че може да накара предметите да се движат, без дори да ги докосва. Тя беше разбила маслото само мислейки, че трябва да свърши това, без изобщо да го докосва. Когато видя дръжката на вратата да се отваря сама, тя почти щеше да изкрещи. По-късно този следобед същото нещо се случи и с метлата, която сама почистваше стаята, сякаш я владееше дух. Фрея се опита да я спре, но не успя. Беше стресната и уплашена от гледката.