Кийра Кас - Единствената

Максън се замисли.

— А, разбирам. В такъв случай ще бъдеш ли така добра да и кажеш, че съм наминал

и че ако е в настроение да поговорим, може да изпрати някого да ме повика? Часът не е от значение — ще дойда.

— Да, сър.

Последва дълго затишие и вече започвах да мисля, че си е тръгнал.

— Ъмм, благодаря — обади се накрая Максън. — Спокойна нощ!

— Лека нощ, Ваше Височество.

Задържах се още няколко секунди в банята, за да се уверя, че си е тръгнал. Когато излязох, Луси все още стоеше до вратата. И трите ми прислужнички ме гледаха с въпросително изражение.

— Просто не искам компания тази вечер — отбелязах неубедително. — Всъщност съм доста изтощена. Ще ви помоля да изнесете подноса с храната, а аз ще се подготвя за лягане.

— Искате ли една от нас да остане? — предложи Мери. — В случай че решите да извикате принца?

Виждах надеждата в очите им, но се налагаше да ги разочаровам.

— Не, просто ми е нужна почивка. Ще говоря с Максън на сутринта.

Беше ми странно да се пъхна под завивките, знаейки, че помежду ни с Максън тегнат неизяснени въпроси, но точно в момента нямах представа какво да му кажа. В главата ми цареше хаос. Вече бяхме преживели толкова хубави и лоши моменти заедно, бяхме направили толкова опити да споим връзката си, но ставаше все по-ясно, че ако изобщо беше писано това да се случи, ни чакаше доста път.

Бях изтръгната от съня си преди съмване. Светлината от коридора обля стаята ми и аз разтърках очи, фокусирайки стража, стоящ на прага.

— Лейди Америка, събудете се, моля ви — призова ме той.

— Какво има? — попитах аз с прозявка.

— Възникна непредвиден случай. Трябва да ви заведа на долния етаж.

Кръвта ми се смрази мигновено. Семейството ми беше мъртво; просто си знаех.

Бяха им изпратили стражи, бяха ги предупредили за възможно нападение, но бунтовниците се бяха оказали непобедим противник. Същото се беше случило и с Натали. Беше напуснала Избора, след като бунтовниците бяха убили малката u сестричка. Семействата ни вече не бяха в безопасност.

Отметнах завивките, нахлузих халата и пантофите си и хукнах с всички сили по коридора и надолу по стълбището, препъвайки се на два пъти в стълбите.

Когато стигнах първия етаж, заварих Максън да говори съсредоточено с един страж. Дотичах до него, забравила всичко от изминалите два дни.

— Добре ли са? — попитах, едва сдържайки сълзите си. — Зле ли са пострадали?

— Какво? — учуди се той и най-неочаквано ме придърпа в обятията си.

— Родителите ми, братята и сестрите ми. Добре ли са?

Максън побърза да ме отдалечи от себе си, за да ме погледне в очите.

— Нищо им няма, Америка. Извинявай. Трябваше да се досетя, че това ще е първата ти мисъл.

За малко да заплача от облекчение.

Максън продължи, макар и леко смутен.

— В двореца има бунтовници.

— Какво? — изпищях аз. — Защо не сме по скривалищата?

— Не са дошли с лош умисъл.

— Тогава защо са дошли?

Той въздъхна.

— Само двама са, представители на Северняшкия лагер. Невъоръжени са и държат да говорят с мен… и с теб.

— Защо с мен?

— Не мога да кажа, но мисля да поприказвам с тях и реших да ти предложа възможност да сториш същото.

Сведох поглед към дрехите си и прокарах пръсти през косата си.

— Но аз съм по нощница.

Той се усмихна.

— Знам, но разговорът ни ще е съвсем неофициален. Не се притеснявай.

— А ти искаш ли да говоря с тях?

— Изборът е лично твой, но, честно казано, ми е любопитно да разбера защо желаят да говорят точно с теб. А не знам дали ще ми кажат в твое отсъствие.

Аз кимнах, преценявайки ситуацията мислено. Не бях сигурна доколко ми се контактуваше с бунтовници. Въоръжени или не, навярно те бяха далеч по-смъртоносно опасни, отколкото аз самата можех да бъда. Но щом Максън вярваше, че ще се справя, може би щях…

— Добре — съгласих се, изопвайки гръб. — Добре.

— Няма да пострадаш, Америка, обещавам. — Ръката му още беше върху моята и той стисна пръстите ми леко. После се обърна към стража. — Води ни. Дръж кобура си откопчан за всеки случай.

— Разбира се, Ваше Височество — отвърна той и ни поведе към Банкетния салон, където ни чакаха двама души, обградени от още стражи.

До няколко секунди разпознах Аспен сред колегите му.

— Може ли да отзовете кучетата си? — попита единият бунтовник. Беше висок, слаб и русокос. Кубинките му бяха изцапани с кал и беше облечен в дрехи на Седмица: дебел панталон, допълнително стеснен, и то така, че да полепва плътно по краката му, носеше и закърпена риза изпод оръфано кожено яке. Около врата му на дълга верижка висеше ръждив компас и се клатушкаше насам-натам при всяко негово движение. Имаше хулиганско излъчване, което, за моя изненада, не всяваше страх.