Кийра Кас - Единствената

Още по-изненадващ бе фактът, че го придружаваше момиче. Тя също носеше войнишки кубинки, но явно в опит да прояви въображение и вкус към модерното беше обула чорапогащник и пола, ушита от същия плат като панталоните на спътника и. Беше вирнала нахакано единия си хълбок, нищо че от всички страни я обграждаха стражи. Дори да не бях разпознала лицето и, щях да си спомня якето и. Беше дънково, късо отрязано и нашарено с десетки бродирани цветя.

За да се увери, че съм я разпознала, направи скромен реверанс. Аз ахнах развеселено.

— Какво има? — попита Максън.

— После ще ти обясня — прошепнах му аз.

Объркан, но все пак спокоен, той стисна утешително ръката ми и отново насочи вниманието си към гостите ни.

— Идваме с мир — обяви мъжът. — Невъоръжени сме, стражите ви вече ни претърсиха. Съзнаваме, че би било неуместно да помолим за личен разговор, но нещата, които трябва да обсъдим, не са за ушите на всеки.

— А защо повикахте Америка? — поинтересува се Максън.

— Искаме да поговорим и с нея.

— С каква цел?

— Пак повтарям — каза самонадеяно младежът, — тези господа не трябва да чуват. — Той махна закачливо с ръка към наобиколилите ги стражи.

— Ако смятате, че ще ви позволя да я нараните…

— Знам, че сте настроен скептично към нас, и то с право, но нямаме никакво намерение да нараняваме когото и да било от вас. Искаме просто да поговорим. Максън обмисли думите му за момент.

— Ти — погледна към един от стражите, — придърпай една от масите и четири стола. А всички останали — моля, отдръпнете се, за да предоставите на гостите ни малко свободно място.

Стражите се подчиниха и в салона се спусна неловка тишина. Когато масата и столовете бяха подготвени, Максън покани двамата непознати да седнат.

Докато вървяхме натам, стражите отстъпваха от пътя ни, безмълвно оформяйки защитен периметър около нас, съсредоточили погледи в двамата бунтовници, сякаш имаха готовност да стрелят и при най-малката заплаха.

Като стигнахме до масата, мъжът протегна ръка.

— Не смятате ли, че е редно да се запознаем?

Максън го погледна мнително, но склони да стисне ръката му.

— Максън Шрийв, ваш суверен.

Младежът се изкиска.

— За мен е чест, сър.

— А вие сте?

— Господин Огъст Илеа, на вашите услуги.

Двамата с Максън се спогледахме, после извърнахме очи към бунтовниците.

— Правилно ме чухте. От рода Илеа съм. И то по кръвна линия. А тази госпожица, рано или късно, ще се присъедини към него по брачна — заяви Огъст, кимвайки с глава към момичето.

— Джорджа Уитакър — обади се тя. — А ти, Америка, нямаш нужда от представяне. Усмихна ми се отново и аз u отвърнах със същото. Не знаех доколко можех да u имам доверие, но определено не я мразех.

— Значи, баща ми се оказа прав — въздъхна Максън, а аз го изгледах недоумяващо.

Нима бе знаел, че преки потомци на Грегъри Илеа се бяха навъртали край двореца? — Увери ме, че някой ден ще дойдете за короната.

— Не искам короната ви — отсече Огъст.

— Хубаво, защото възнамерявам лично да оглавя страната ни — отвърна решително Максън. — Цял живот съм възпитаван в името на това и ако си въобразявате, че можете да се появите тук, претендирайки, че сте праправнук на Грегъри…

— Не искам короната ви, Максън! Сриването на монархията е в дневния ред на Южняците. Ние имаме други стремежи. — Огъст седна на стола и се облегна назад. После, сякаш се намираше у дома си, махна с ръка към останалите столове, подканвайки ни да заемем местата си.

С Максън отново се спогледахме, преди да се настаним пред масата, а Джорджа бързо последва примера ни. Огъст ни поогледа, сякаш изучавайки ни или умувайки откъде да започне.

Максън, навярно за да му напомни кой командваше парада, пръв наруши мълчанието.

— Мога ли да ви предложа чай или кафе?

Очите на Джорджа светнаха.

— Кафе?

Максън неволно се усмихна на ентусиазма u и се обърна да привика един от стражите.

— Би ли помолил една от прислужничките да ни донесе по чаша кафе? И нека е по-силно, за бога!

После отново насочи вниманието си към Огъст.

— Дори не мога да си представя какви биха могли да са исканията ви. Имам чувството, че умишлено се появявате, докато всички в двореца спят, и предполагам, че държите да запазите посещението си в тайна. Кажете каквото имате да казвате. Но не мога да ви обещая нищо друго, освен че ще ви изслушам.

Огъст кимна и се приведе напред.

— Издирваме дневниците на Грегъри от десетилетия. От доста време знаем за съществуването им, а неотдавна получихме потвърждение от източник, който не мога да ви разкрия. — Огъст отправи поглед към мен. — Държа да отбележа, че не вашето изявление по осведомителния бюлетин ни насочи към двореца.