Даринда Джоунс - Вторият гроб отляво

— Не знам. Беше затормозена, но не точно защото е загубила приятелката си. Беше различно. — Челюстта му се движеше, докато ровеше в спомените си. — Тогава не му придадох голямо значение, но честно казано, тя не беше изненадана от факта, че приятелката й е била убита. Тогава я попитах дали иска да отиде на погребението, и, боже, какво беше изражението й. Все едно й бях предложил да удави котката на съседите.

Да си призная, това с удавянето на съседската котка не ми помогна много.

— В смисъл, че беше сърдита ли?

Той примигна и се втренчи в мен. За дълго. Достатъчно дълго, че да ме накара да проверя с език дали по горните ми зъби не се е закачило нещо.

— Беше ужасена — каза най-сетне той.

По дяволите, искаше ми се да може да си спомни името на жената. И защо Мими не се е изненадала, че е била убита? Обикновено убийствата силно изненадват хората.

Като стана дума за имена, реших да попитам за това, написано на стената в тоалетната. След като не открих нищо по зъбите си, рекох:

— Мими споменавала ли е Джанел Йорк?

— Това е тя — каза той изненадан. — Това е убитата приятелка на Мими. Откъде знаете?

Не знаех, но това, че той си мислеше, че знам, ме караше да изглеждам добра.

— Кое радио си пуснала? — попитах, като се пресегнах да намаля звука, докато Куки караше към къщи. „Моята малка светлинка“ беше твърде ведра за атмосферните условия в момента.

Тя натисна бутона „Търсене“.

— Не знам, обикновено пускат класически рок.

— О! На старо ли купи тази кола? — попитах, като си мислех за мъртвеца в багажника и се чудех как се е озовал там. Още не можех да разбера дали Куки е била черна вдовица, преди да ме срещне. Черната коса я имаше. Наскоро я подстрига. Дали не беше дегизировка? Да не говорим за лошотията й сутрин, преди да си е изпила кафето, която превръщаше вандалството на шосето в алтернатива на една по-нормална и щастлива Куки. Мъртвите рядко оставаха на Земята без конкретна причина. Мъртвецът в багажника най-вероятно беше умрял от насилствена смърт и ако щях да му помагам да премине, трябваше да разбера как и защо.

— Да — отвърна разсеяно тя. — Поне знаем, че трябва да започнем с Джанел Йорк. Да се обадя ли на чичо ти за нея? И може би на съдебния лекар?

— На всяка цена — потвърдих аз свръхбезгрижно. — Та откъде я купи?

Тя ме погледна със сключени вежди.

— Какво да съм купила?

Свих рамене и погледнах през прозореца.

— Колата ти.

— От „Домино Форд“. Защо?

Разперих ръце.

— Просто се чудех. Една от онези необясними мисли, които ти хрумват на път за дома след разследване на случай с изчезнало лице.

Очите й се разшириха от ужас.

— О, боже мой! Има мъртвец на задната ми седалка, нали?

— Чакай, какво? — заекнах от изумление. — Нищо подобно. Как ти дойде на ум?

Тя ме погледна прозорливо миг преди да отбие към бензиностанцията със свистене на гумите.

— Куки, на пет секунди от къщи сме.

— Кажи ми истината — настоя тя, след като едва не ме запрати през предното стъкло. Спирачките й наистина си ги биваше. — Говоря сериозно, Чарли. Навсякъде те следват мъртъвци, но не ги искам в колата си. И не си добра лъжкиня.

— Не е вярно. — Почувствах се странно угнетена от твърдението й. — Отлична лъжкиня съм. Попитай зъболекаря ми. Той е сигурен, че редовно чистя зъбите си с конец.

Тя паркира колата и ме изгледа свирепо. Много свирепо. Чудесно би се справила като надзирател в затвора.

След като въздъхнах като в представление на Бродуей, казах:

— Честна дума, Куки, няма мъртвец на задната ти седалка.

— Значи е в багажника. Има труп в багажника, нали?

Паниката в гласа й беше смешна. Докато не изхвърча от колата.

— Какво? — заекнах, докато излизах след нея. — Разбира се, че не.

Тя посочи белия си таурус и се втренчи в мен обвинително.

— В багажника има мъртвец — заяви тя. Много силно. Достатъчно силно, че полицаят, който седеше в патрулката до нас със свалено стъкло, да чуе.

Направих кисела гримаса. Беше краят на октомври. Защо стъклото му беше свалено, по дяволите? Когато той отвори вратата на колата си и се изправи в цял ръст, скрих глава в ръка. В моята собствена, за щастие. Направо не е за вярване. Ако трябваше за пореден път посред нощ да се обадя на чичо Боб, детектив в полицейското управление на Албукърки, за да ме спасява от нелепите разправии, в които се забърквах със случайни ченгета, той щеше да ме убие. Сам ми го каза. С нож за белене на портокали. И аз не знам защо.