Даринда Джоунс - Вторият гроб отляво

— Проблем ли има, дами? — попита полицаят.

Куки ми се намръщи.

— Защо не му кажеш, че няма труп в багажника? Хммм?

— Куки, стига де.

Тя сложи ръце на кръста си в очакване на отговор.

Аз се обърнах към Мръсния Хари.

— Вижте, полицай О’Вон — казах, след като прочетох името на баджа му. — Знам, че това, което каза Куки, не звучи добре, но тя се изрази метафорично. Никога не б-бихме… — Погледнах отново към лицето му, към почти надменната извивка на устата му и нещо смътно познато ме накара да усетя гъделичкане по гръбнака. Съвсем в стил „То“ на Стивън Кинг. — Да не би случайно да сте роднина на Оуен Вон?

Устата му стана като цепка.

— Аз самият съм Оуен Вон.

Това вече беше върхът. По причини, известни само на него, Оуен Вон се опита да ме убие в гимназията. С колата си. Въпреки че в последствие беше казал на полицията, че е искал само да ме осакати, но не пожелал да обясни защо. Очевидно му бях сгазила лука, но да ме убиеш, не можех да си представя как точно.

Реших да се правя на хладнокръвна. Не беше нужно да му навирам в лицето старите му престъпления. Време беше да загърбя миналото. Най-вече защото той беше въоръжен, а аз не.

Усмихнах се и го пернах по ръката, сякаш бяхме стари приятели.

— Отдавна не сме се виждали, Вон.

Не се получи. Той се стегна, погледна за миг мястото, където ръцете ни се бяха допрели, след което отмести погледа си отново към мен, втренчен в очите ми, сякаш едничкото му желание бе да изцеди искриците живот в тях.

Неловко.

После си спомних, че той беше приятел с Нийл Госет в гимназията. Наскоро бях срещнала Нийл и реших да използвам тази информация, за да разчупя ледения блок, в който се беше пъхнал Вон.

— О, тия дни се видях с Нийл. Той е заместник-комендант на затвора в Санта Фе.

— Много добре знам къде е Нийл Госет — изрече той с неприкрито презрение в гласа. — Всичките ви знам къде сте. — Той се наведе към мен. — Нямай съмнение по въпроса.

Седях вцепенена цяла минута, когато той се обърна и тръгна към патрулната кола. Куки също гледаше втренчено, с леко отворена уста, как подкара и се отдалечи.

— Той дори не провери багажника — отбеляза тя.

— Дали си въобразявам — попитах, загледана в изчезващите му стопове, — или това бяха думи на човек, който дебне с лоши намерения?

— Какво си му сторила, по дяволите?

— Аз? — Сложих ръка на гърдите си, за да й покажа колко ме е засегнала. — Защо винаги приемаш, че е по моя вина?

— Защото винаги е така.

— Ще те осведомя, че в гимназията този човек се опита да ме осакати. С колата си.

Куки се обърна към мен с невярващо изражение.

— Някога мислила ли си да се преместиш в друга страна?

— Странното е, че да.

— Багажник. Мъртвец.

Тя се приближи до колата и отключи багажника.

Втурнах се към нея и хлопнах капака, преди умрелият да ме е видял.

— Знаех си — каза тя, като се отдръпна отново от колата. — Има труп в багажника.

Опитах се да й изшъткам, като потупах с показалец устните си и зашепнах силно като пияница в бар за самотници.

— Не е труп. Мъртъв човек е. Има разлика. И ако той разбере, че го виждам, ще започне да ми се пречка и да настоява да разкрия убийството му и какво ли още не.

Внезапно изражението й се промени в обвинително.

— И щеше да ме оставиш да си карам колата с труп в багажника кой знае докога?

— Какво? — изсумтях. — В никакъв случай. Не и за постоянно. Само за няколко дни, докато разбера кой е той.

Тя пристъпи напред, докато не застанахме лице в лице.

— Това е ужасно нередно по хиляди причини.

После се обърна и пое пеша към къщи.

Мътните го взели. Заприпках се след нея, смаяна как една едра, ядосана жена може да измине толкова голямо разстояние за толкова кратко време.

— Куки, не можеш да ходиш пеша до вкъщи. Още е тъмно. И сме на „Сентрал“.

— Предпочитам да срещна десет престъпници в дузина тъмни улички, отколкото да карам онази кола. — Тя посочи назад, без да спира да крачи.

Направих бърза сметка наум и попитах:

— А какво ще кажеш за тъмните паркинги? Или за тъмните безистени? Там също си е страшничко, а?

Тя вървеше напред, решена да продължи възвишената си мисия да се махне от мъртвеца, като се остави да я намушкат за петте долара в задния й джоб. Въпреки че не схващах логиката й, разбирах страха й. Всъщност… не, не го разбирах.

— Куки, около мен постоянно има мъртъвци. Постоянно са в офиса, в приемната, мотаят се около кафеварката. Защо това се превръща в проблем точно сега?