Кийра Кас - Наследницата

– Не исках да кажа това, Нийна. Просто хората очакват определени неща от мен.

– Разбира се.

– Приключих. Свободна си, ще оставя количката в коридора.

Тя кимна и излезе, без да каже нито дума повече.

Докоснах с пръсти бонбоните, преди напълно да се откажа от храната, и нахлузих нощницата си. Нямах желание да споря с мама и татко точно сега, а Нийна не разбираше. Трябваше да поговоря с единствения човек, който вероятно щеше да види нещата от моя гледна точка, с човека, когото понякога чувствах като неразделна част от мен самата. Трябваше ми Арън.

– Зает ли си? – попитах, открехвайки вратата му.

Арън пишеше нещо на бюрото си. Русата му коса беше разчорлена по вечерно му, но очите му далеч не изглеждаха уморени, толкова приличаше на татко от снимките му като млад, че направо тръпки да те побият. Още беше облечен в костюма си от вечеря, но беше свалил сакото и вратовръзката, за да му е по-удобно.

– Научи се да чукаш, за бога.

– Знам, знам, но възникна спешен случай.

– Тогава хвани някого от стражите – озъби ми се той и върна погледа си върху листа на бюрото.

– Вече получих такъв съвет – измърморих под носа си. – Сериозно говоря, Арън, нужна ми е помощта ти.

Арън надникна към мен през рамо и усетих, че е готов да склони. Избута небрежно с крак стола до себе си.

– Заповядай в кабинета ми.

Аз седнах с въздишка.

– Какво пишеш?

Той побърза да покрие с други листове онзи, върху който се беше трудил.

– Писмо до Камил.

– Нали знаеш, че можеш просто да ѝ звъннеш по телефона?

Той се ухили.

– О, и това ще направя. Но после ще ѝ изпратя и писмо.

– Не виждам никакъв смисъл. Какво толкова имаш да ѝ казваш, че едно телефонно обаждане няма да ти стигне, ами ще трябва да ѝ пращаш и писмо?

Той килна глава настрани.

– За твое сведение двете неща изпълняват коренно различни роли. Телефонните разговори са, за да чуеш какво ново и как е минал нечий ден. На хартия обаче мога да напиша нещата, които невинаги се осмелявам да кажа на глас.

– Така ли било? – Наведох се напред, пресягайки се към листа.

Преди да го доближа обаче, Арън сграбчи китката ми.

– Ще те убия – закле се той.

– Хубаво – отвърнах аз. – Тогава ти ще станеш наследникът на трона, ще участваш в Избора и ще се сбогуваш с безценната си Камил.

Той сбърчи чело.

– Моля?

Отпуснах се назад в стола си.

– Мама и татко трябва да повдигнат духа на народа. Решили са в името на Илеа – казах с театрален патриотизъм – да организират Избор, за да ми намерят жених.

Очаквах по лицето му да се изпише същински потрес. Да ме потупа състрадателно по рамото може би. Арън обаче отметна глава назад и прихна в смях.

– Арън!

Той продължи да вие, прегъвайки се надве и плясвайки коляното си.

– Ще си намачкаш костюма – предупредих го аз, от което само го напуши още повече на смях. – За бога, престани! Какво да правя?

– Откъде да знам! Не е за вярване, че очакват да проработи – добави той с усмивка на лице.

– И какво трябва да значи това?

Той вдигна рамене.

– Не знам. Май живеех с мисълта, че ако изобщо някога се омъжиш, това ще се случи по-натам. Мен ако питаш, всички така предполагаха.

– Това пък какво трябва да значи?

Утешителният допир, на който се бях надявала, най-сетне дойде: той се пресегна да хване ръката ми.

– Стига де, Иди. Винаги си имала буен дух. Така се проявява кралицата в теб. Обичаш ти да държиш юздите, да вършиш всичко сама. Не смятах, че ще си намериш партньор, докато не повластваш известно време.

– Не че някога ми се е предлагал избор – изломотих аз, свеждайки глава към пода, без да откъсвам поглед от брат си.

Той направи кисела бебешка гримаса.

– Горкичката принцеска. Не искаш да управляваш света?

Плеснах ръката му.

– Седем минути. Ти трябваше да се родиш пръв. Хиляда пъти по-добре щеше да ми е да си седя самичка и да драскам писъмца, вместо да се занимавам с всичката скучна бумащина. И с глупавия Избор! Не разбираш ли колко е ужасно?

– Как изобщо те въвлякоха в това? Мислех, че вече не съществува.

Врътнах очи.

– Не го правят заради мен самата. Това е най-лошото. Народът негодува и татко иска да го поразсее. – Поклатих глава. – Нещата отиват на зле, Арън. Хората рушат домове и унищожават поминъка си един на друг. Има и жертви. Татко не е сигурен каква е причината, но смята, че главните виновници са нашите връстници, поколението, израснало след разпада на кастовата система.

Той направи гримаса.