Кийра Кас: Наследницата

– Ако имаш време, заповядай. Аз лично нямам интерес да се занимавам с подобни неща.

– Не и при положение че аз ви изравям дрехите – подразни ме тя.

– Именно!

Тя прие хумора ми мимоходом, смеейки се, докато премяташе чевръсто рокли и панталони.

– Косата ти изглежда добре днес – коментирах аз.

– Благодаря. – Всички прислужнички носеха шапчици, но Нийна въпреки това съумяваше да проявява творчество в прическите си. Понякога една-две гъсти черни къдрици обрамчваха лицето ѝ, друг път прибираше цялата си коса под шапчицата. В момента две големи плитки ограждаха главата ѝ, докато останалата ѝ коса беше скрита. Много ме впечатляваше креативният ѝ подход към униформата, как успяваше всеки ден да ѝ придаде нещо от себе си.

– О! Ето я. – Нийна извади дългата до коленете рокля, разпервайки я върху тъмната кожа на ръката си.

– Идеално! А случайно да знаеш къде е сивото ми сако? Онова с три четвъртите ръкави?

Тя впери безизразен поглед в мен.

– Определено ще преподредя.

– Ти търси, аз ще се обличам – изкисках се аз.

Нахлузих роклята и сресах косата си, подготвяйки се за поредния си ден като бъдещото лице на монархията ни. Тоалетът беше достатъчно женствен, че да ми придаде приятен облик, но и достатъчно спретнат, че да ме приемат насериозно. Границата беше тънка, но вървях по нея всеки ден.

Погледнах се в огледалото и казах на отражението си:

– Ти си Идлин Шрийв. Следващият владетел на страната и първото момиче, което ще я управлява само. Никой – казах аз – не е по-могъщ от теб.

Татко вече беше в кабинета си и четеше със сбърчено чело новините. Като изключим очите, не приличах особено на него. Нито пък на мама… в интерес на истината.

С тъмната си коса, овалното си лице и лекия целогодишен тен приличах най-вече на баба си. Картина с нейния образ от деня на коронацията ѝ висеше в коридора на четвъртия етаж и като малка често я оглеждах, гадаейки как ли щях да изглеждам, като порасна. На портрета беше горе-долу на моята възраст и макар да не бяхме напълно еднакви, понякога се чувствах като нейно отражение.

Влязох в кабинета и целунах татко по бузата.

– Добро утро.

– Добро утро. Прочете ли вестника? – попита той.

– Да. Поне този път не е имало жертви.

– И слава богу! – Това бяха най-страшните случаи: когато по улиците лежаха мъртви хора, а други бяха в неизвестност. Беше ужасно да чета имената на млади мъже, пребити просто защото бяха преселили семействата си в по-хубави квартали, и за жени, нападнати, задето бяха опитали да започнат работа на място, където не биха ги приели в миналото.

Понякога установяването на мотива и издирването на провинилите се не отнемаше много време, но в повечето случаи хората си прехвърляха вината един на друг и не получавахме смислени отговори. Подобни сцени ми действаха много изтощително, а знаех, че на баща ми му е още по-трудно.

– Не разбирам. – Той свали очилата си за четене и потърка очи. – Нали уж не искаха да има касти. Въведохме промяната плавно, премахнахме ги бавно, за да имат време всички да се приспособят. А сега палят сгради.

– Няма ли как да контролираме ситуацията? Не можем ли да създадем комисия, която да приема оплакванията на хората? – Очите ми отново попаднаха върху снимката. В ъгъла младият син на собственика плачеше, задето бяха загубили всичко. Отлично съзнавах, че оплакванията ще завалят по-бързо, отколкото можеше да им откликне която и да било комисия, но знаех и че татко не може да стои безучастен.

Той вдигна поглед към мен.

– Така ли би постъпила?

Усмихнах му се.

– Не, бих попитала баща си как би постъпил той.

– Невинаги ще имаш такъв вариант, Идлин – въздъхна той. – Трябва да си силна, решителна. Как би се справила с този инцидент в частност?

Замислих се.

– Не вярвам, че има как. Не е възможно да докажем, че келнерът не е получил повишение заради някогашната си каста. Единственият ни вариант е да предприемем разследване, чрез което да установим кой е подпалил ресторанта. Днес едно семейство е загубило средството си за препитание и някой трябва да понесе последствията за това. С палежи не се раздава правосъдие.

Той поклати глава над разгърнатия вестник.

– Май имаш право. И на мен ми се ще да им помогна. Но по-важното е да предотвратим такива случки в бъдеще. Играта загрубява, Идлин, и това е плашещо.

Татко хвърли вестника в кошчето за боклук, после стана и отиде до прозореца. Долавях напрежението в позата на тялото му. Понякога кралският престол му носеше толкова радост, когато например посещаваше училищата, които неуморно се беше трудил да подобри, и виждаше как различните общности разцъфват в мирната епоха, която бе възвестил с управлението си. Но тези радости започваха да идват все по-рядко. През повечето време се тревожеше за страната и му се налагаше да се усмихва насила пред репортерите с надеждата, че привидното му спокойствие щеше някак да зарази всички останали. Мама му помагаше да носи бремето си, но в края на краищата съдбата на държавата тегнеше почти изцяло върху неговия гръб. А един ден щеше да се прехвърли върху моя.