Кийра Кас: Наследницата

Бавно схванах намеците им. Знаех какво представляваше Изборът, но никога, нито веднъж не го бяха изтъквали като вариант за някого от нас, камо ли за мен.

– Не.

Мама вдигна предупредително длани към мен.

– Изслушай ни поне…

– Изборът? – избухнах аз. – Това е същинска лудост!

– Идлин, държиш се безразсъдно.

Хвърлих ѝ гневен поглед.

– Ти обеща… обеща , че никога няма да ме принудиш да се омъжа за някого в името на съюза между народите ни. Какво му е различното на това?

– Изслушай ни, моля те – призова ме тя.

– Не! – изкрещях аз. – Няма да го направя.

– Успокой се, скъпа.

– Не ми говори така. Не съм дете!

Мама въздъхна.

– Определено се държиш като такова.

– Съсипвате ми живота! – Вкопчих пръсти в косата си и вдишах дълбоко няколко пъти с надеждата, че ще ми помогне да мисля. Това не се случваше наистина. Не и на мен.

– Изборът ти дава голяма възможност – настоя татко.

– Искате да ме вържете за някакъв си непознат!

– Казах ти, че няма да склони лесно – пророни мама на татко.

– Чудя се от кого ли е наследила упорството си – отвърна ѝ той с усмивка.

– Не говорете за мен така, сякаш не съм в стаята!

– Извинявай – каза баща ми. – Просто искаме да ни обещаеш, че ще си помислиш.

– Ами Арън? Не може ли той да го направи?

– Арън не е бъдещият крал. Освен това си има Камил.

Принцеса Камил беше наследницата на френския престол и преди няколко години беше успяла да заплени брат ми с прелестите си.

– Тогава ги накарайте да се оженят! – примолих им се аз.

– Камил ще стане кралица, когато ѝ дойде времето, и тогава ще трябва да си намери брачен партньор също като теб. Ако нещата зависеха от Арън, щяхме да измислим нещо; само че не зависят от него.

– Ами Кадън? Не може ли да накарате него?

Мама се засмя безрадостно.

– Та той е на четиринайсет! Не разполагаме с толкова време. Хората имат нужда от повод за щастие още сега. – Тя присви очи насреща ми. – Пък и не е ли крайно време да си намериш човек, който да седне на трона до теб?

Татко кимна.

– Вярно е. Не може сама да поемеш всичкия товар.

– Но аз не искам да се женя – продължих умолително аз. – Моля ви, не ме принуждавайте. Само на осемнайсет съм.

– И аз бях на толкова, когато се омъжих за баща ти – заяви мама.

– Не съм готова – уверих ги аз. – Не искам съпруг. Моля ви, не го правете.

Мама се пресегна през масата и сложи ръка върху моята.

– Никой няма да ти направи нищо. Напротив – така ти ще направиш услуга на народа си. Ще му поднесеш прекрасен подарък.

– Тоест искате от мен да се усмихвам, когато ми се плаче?

По лицето ѝ пробяга горчива гримаса.

– Това винаги е било част от работата ни.

Аз продължавах да я гледам в очите, безмълвно изисквайки по-добър отговор.

– Идлин, защо не си дадеш малко време за размисъл? – каза спокойно татко. – Съзнавам, че искаме голяма услуга от теб.

– Значи ли това, че имам избор?

Татко вдиша дълбоко, обмисляйки въпроса ми.

– Да, скъпа, ще имаш избор… между трийсет и петима кандидати.

Скочих от стола си и им посочих вратата.

– Излизайте! – наредих им аз. – Вън! От стаята ми!

Без да кажа и дума повече, родителите ми излязоха.

Не знаеха ли коя бях, как ме бяха възпитали? Имаха си работа с Идлин Шрийв. Никой не беше по-могъщ от мен.

И ако си мислеха, че ще се предам без борба, жестоко се лъжеха.

Реших да вечерям в стаята си. Точно в момента нямах желание да виждам семейството си. Бях им бясна на всичките. На родителите ми, задето бяха щастливи, на Арън, задето не беше побързал преди осемнайсет години, на Кадън и Остън, задето бяха толкова млади.

Нийна кръжеше край мен, допълвайки чашата ми с въпроса:

– Ще изпълните ли молбата им, госпожице?

– Все още се мъча да намеря изход от ситуацията.

– Ами ако кажете, че вече сте влюбена в някого?

Поклатих глава, докато чоплех храната в чинията си.

– Обидих точно пред тях и тримата най-подходящи кандидати за мен.

Тя остави малка чинийка с шоколадови бонбони по средата на масата, досещайки се правилно, че ще предпочета тях пред сьомгата с гарнитура от хайвер.

– Ами някой от стражите тогава? На прислужничките доста често им се случва – изкиска се тя.

Аз изсумтях с насмешка.

– За тях стават, но аз не съм чак толкова отчаяна.

Смехът ѝ заглъхна.

Моментално усетих, че съм я засегнала, но това беше истината. Не можех да се спра на случаен мъж, най-малкото на страж. Беше загуба на време дори да се замислям по въпроса. Трябваше ми цялостно решение на проблема.