Кийра Кас: Наследницата

И понеже бях доста суетна, се притеснявах, че косата ми ще побелее преждевременно.

– Запиши нещо, Идлин. Напомни ми да изпратя писмо до губернатор Харпен в Зуни. О, и да не забравя да го адресирам до Джошуа Харпен, не до баща му. Все пак той участва в последните избори.

Записах инструкциите му с изящния си почерк, мислейки си за това колко доволен щеше да остане татко, като ги прочетеше по-късно. Някога все ме хокаше за неугледния ми ръкопис.

Вдигнах лъчезарен поглед към него, но усмивката ми посърна веднага щом видях как търка челото си, мъчейки се да измисли решение на проблемите.

– Татко?

Той се обърна и машинално изопна гръб, сякаш чувстваше нужда да изглежда силен дори пред мен.

– Защо се случват такива неща според теб? Някога не е било така.

Той вдигна вежди.

– Определено не беше – каза той почти на себе си. – Първоначално всички бяха доволни. Анулирахме ли поредната каста, народът ликуваше. Едва през последните години, откакто всички етикети паднаха официално, ситуацията започна да се влошава.

Отново обърна поглед към прозореца.

– Знам само, че онези, които отраснаха в кастовата система, са наясно колко по-добре живеем сега. В наши дни е много по-лесно да сключиш брак и да се хванеш на работа. Прехраната на дадено семейство не се ограничава само до един-единствен бранш. Образователната ни система предлага много повече варианти за избор. Но онези хора от народа, които са израснали в отсъствието на касти и все още клонят към опозицията… е, явно не знаят какво друго да правят.

Той върна погледа си върху мен и сви рамене.

– Нужно ми е време – пророни. – Трябва да намеря начин да замразя нещата, да ги сложа в ред и чак тогава да ги пусна в действие.

Забелязах дълбоката бразда на челото му.

– Татко, да ти кажа… май не е възможно.

Той се позасмя.

– Правили сме го и преди. Спомням си…

Погледът му се промени. Очите му ме стрелнаха за момент, сякаш ми задаваше безмълвен въпрос.

– Татко?

– Да?

– Добре ли си?

Той примигна няколко пъти.

– Да, скъпа, напълно. Защо не започнеш работа по бюджетните съкращения, за които говорихме? Ще обсъдим идеите ти по-късно днес. Трябва да видя майка ти.

– Добре. – Математиката не беше една от силните ми страни, затова ми се налагаше да се трудя два пъти по-дълго от нормалното върху всички планове за бюджетни съкращения и финансови промени. Но пък в никакъв случай не бях съгласна някой от съветниците на татко да стои зад гърба ми с калкулатор и да оправя кашите ми. Дори да будувах по цяла нощ, резултатът винаги трябваше да е безупречен.

Арън, разбира се, беше математик по природа, но него никой не го принуждаваше да участва в съвещания относно държавния бюджет, прерайонирането и здравната система. Измъкна се сух от водата само заради моите седем минути преднина.

Татко ме потупа по рамото и изхвърча от стаята. Този път ми беше нужно още повече време да се съсредоточа върху цифрите. Не можех да се отърва от мисълта за изражението на лицето му и недвусмислената увереност, че някак всичко беше свързано с мен.

След като поработих няколко часа по бюджетния доклад, реших, че ми трябва почивка, и се върнах в стаята си, където помолих Нийна да ми направи масаж. Обожавах тези малки късчета лукс в дните ми. Рокли, ушити по моя мярка, екзотични десерти, доставени просто защото беше четвъртък, и безброй красиви неща – всичко това бяха привилегиите на длъжността ми и най-любимата ми част от нея.

Стаята ми имаше изглед към градината. С напредването на деня светлината преминаваше в мек, меден цвят, който озаряваше високите стени. Съсредоточих се върху топлината и вещите пръсти на Нийна.

– Както и да е, лицето му придоби странно изражение. Сякаш съзнанието му се отнесе нанякъде за момент.

Мъчех се да опиша на прислужничката си нетипичното поведение на баща ми, но ми беше трудно. Дори не знаех дали беше намерил мама, тъй като изобщо не се върна в кабинета.

– Дали не се е разболял? Струва ми се отпаднал напоследък. – Докато Нийна говореше, ръцете ѝ правеха чудеса с гърба ми.

– Така ли? – попитах аз. Всъщност не ми изглеждаше точно отпаднал. – Сигурно е от напрежението. Все пак има много неща на главата си.

– А същото чака и вас някой ден – коментира тя с тон, в който се смесваше искрена тревога и закачлива шеговитост.

– Тоест ще трябва да ми правиш два пъти повече масажи.

– Знам ли – каза тя. – След няколко години може и да ми се занимава с друго.