Силвия Дей - Отразена в теб

Но изражението на Гидиън, докато ми разказваше за миналото си, все още ме преследваше. Преследваше ме дрезгавият му глас, изпълнен с болка и срам.

Усещах болката му като своя собствена.

В крайна сметка нямах друг избор. Обадих се на Кристофър и го поканих да излезем на обяд.

— Обяд с красива жена? — Усещах, че се усмихва, докато го казва. — Разбира се.

— Можем да го направим по всяко време, когато си свободен тази седмица.

— Какво ще кажеш за днес? — предложи той. — От време на време ми се прияждат вкуснотиите от онова бистро, в което ме заведе.

— Чудесно. Дванайсет?

Уговорихме се за точния час и затворих телефона. Точно в този момент Уил спря до бюрото ми. Погледна ме тъжно и каза:

— Помощ.

— Сега идвам — отвърнах с усмивка.

Двата часа до обяд сякаш отлетяха. Когато стана дванайсет, слязох долу и заварих Кристофър във фоайето. Късата му кестенява коса беше разрошена и падаше на вълни, сиво-зелените му очи проблясваха. Беше облечен в черни памучни панталони и бяла риза с навити ръкави, изглеждаше самоуверен и много привлекателен. Поздрави ме с обичайната си момчешка усмивка и в същия този момент си дадох сметка, че не мога да го попитам какво е казал на майка си преди толкова много време. Тогава той самият е бил дете. Дете, растящо в семейство с проблеми.

— Много се радвам, че се обади — заяви той. — Но трябва да призная, че изгарям от любопитство да разбера защо. Питах се дали има нещо общо с това, че Гидиън и Корин отново са заедно.

Заболя ме. Ужасно. Трябваше да си поема въздух и след това бавно да издишам, за да се освободя от напрежението. Знаех истината. Не изпитвах никакви съмнения. Но бях достатъчно честна пред себе си, за да си призная, че искам да имам права над Гидиън. Да го обявя за моя собственост, да го притежавам, да мога да заявя пред всички, че е мой.

— Защо го мразиш толкова много? — попитах и излязох пред него през въртящите се врати.

Някъде в далечината се чу гръмотевица, но горещият пороен дъжд беше спрял, оставяйки улиците покрити с мръсна вода.

Когато излязохме на тротоара, Кристофър тръгна редом с мен и постави ръката си в основата на гърба ми. Побиха ме тръпки на отвращение.

— Защо питаш? Искаш да обменим мнение ли?

— Разбира се. Защо не?

До края на обяда вече имах доста добра представа какво подхранва омразата на Кристофър. Единственото, което го интересуваше, беше мъжът, когото виждаше в огледалото. Гидиън беше по-красив, по-богат, по-могъщ, по-самоуверен… изобщо „по“. И очевидно Кристофър се изяждаше от завист. В спомените си той виждаше Гидиън като детето, което винаги е получавало цялото семейно внимание. Само по себе си това можеше и да е истина, като се има предвид колко объркан е бил Гидиън по онова време. По-лошото бе, че съперничеството между двамата братя навлязло и в професионалния им живот, когато „Крос индъстрис“ придобива контролния пакет акции на „Видал рекърдс“. Отбелязах си на ум, че трябва да попитам Гидиън защо го е направил.

Преди да се разделим, спряхме пред вратите на „Кросфайър“. Едно такси мина бързо през голямата локва отпред и вдигна цял фонтан вода, който се изля върху мен. Изругах под носа си, опитах се да се предпазя и почти се сблъсках с Кристофър.

— Бих искал някой път да излезем заедно, Ева. Може би на вечеря?

— Ще ти се обадя — опитах се да се измъкна аз. — Точно сега съквартирантът ми е много болен и трябва да съм около него колкото е възможно повече.

— Имаш номера ми.

Той се усмихна и целуна ръката ми, предполагам смяташе, че този жест е особено очарователен.

— Аз също ще ти се обадя — добави.

Минах през въртящите се врати и се отправих към пропускателните бариери.

Един мъж от охраната, облечен в черен костюм, излезе иззад бюрото и се приближи към мен.

— Госпожице Трамел — обърна се той с усмивка, — бихте ли дошли с мен?

Последвах го към офиса на охраната, където в началото бях получила баджа за достъп до сградата. Беше ми любопитно какво става. Мъжът отвори вратата и видях, че вътре ме чака Гидиън.

Беше се облегнал на бюрото със скръстени ръце, изглеждаше красив, убийствено секси и очевидно развеселен. Вратата зад нас се затвори и той въздъхна, поклащайки глава.

— Останаха ли някакви хора в живота ми, които планираш да тормозиш от мое име? — попита той.

— Отново ли ме следиш?

— Държа те под око, за да те пазя от неприятности.

Вдигнах учудено вежди:

— И откъде знаеш, че съм го тормозела?