Силвия Дей - Отразена в теб

— Трябва да ми дадеш нещо, на което да се осланям — казах и поставих ръка върху бедрото му, усетих как в отговор мускулът му се стегна и след това потръпна. — В момента нямам нищо. Празна съм.

Той постави ръката си върху моята.

— Ти ми вярваш. Въпреки всички доказателства за противното, ти вярваш на онова, което знаеш за мен. Това е огромна стъпка за теб, Ева. За двама ни. За нас, точка.

— Няма нас.

— Престани да го казваш.

— Искаше сляпото ми доверие и го получи, това е всичко, което мога да ти дам. Ти сподели с мен съвсем малка част от себе си и аз бях съгласна да живея с това, защото имах теб. А сега не.

— Още ме имаш — възрази той.

— Не и по начина, от който имам нужда — неловко свих рамене. — Даваше ми тялото си и аз жадно го приемах, защото това бе единственият начин, по който се разкриваше пред мен. Сега нямам и това. И когато се огледам, виждам, че единственото, което имам, са обещания. Не ми е достатъчно. Когато те няма, оставам само с купчина тайни, които не искаш да разкриеш пред мен.

Той впери поглед напред, изражението му бе непроницаемо. Издърпах ръката си от неговата и се извърнах на другата страна, застанах с гръб към него и се загледах през прозореца в гъмжащите улици.

— Ако те загубя, Ева — започна той дрезгаво, — няма да ми остане нищо. Всичко, което направих, е в името на това, да не те загубя.

— Това не ми е достатъчно — казах и опрях чело в стъклото на колата. — Ако не мога да имам тялото ти, трябва да имам поне достъп до същността ти, а ти никога не ме допусна там.

Пътувахме мълчаливо, пълзяхме едва-едва в натоварения сутрешен трафик. Една голяма капка дъжд се удари в стъклото, после още една.

— След като баща ми почина — започна той тихо, — ми беше много трудно да приема настъпилите промени. Спомням си, че хората го обичаха, приятно им беше да са в компанията му. Нали правеше всички богати?! И след това светът изведнъж се обърна с главата надолу и всички започнаха да го мразят. Майка ми, която до този момент винаги бе толкова щастлива, започна да плаче непрекъснато. С баща ми се караха всеки ден. Това е най-живият ми спомен от онези дни — непрекъснатите крясъци и викове.

Обърнах се към него, вперих поглед в каменния му профил, но не казах нищо, страхувах се да не разваля момента.

— Тя се омъжи повторно веднага след смъртта на баща ми. Преместихме се да живеем извън града. Тя забременя. Никога не знаех кога ще попадна на поредния човек, загубил парите си заради баща ми, а и останалите деца много ме тормозеха заради това. Родителите им също. Учителите. Беше голяма новина. И до ден-днешен хората говорят за баща ми и за това, което е направил. Бях толкова ядосан. На всички наоколо. Непрекъснато изпадах в пристъпи. Чупех предмети. — Той спря на един светофар, дишаше тежко. — Когато Кристофър се роди, положението стана още по-лошо. Щом навърши пет, започна да ме имитира, изпадаше в пристъпи по време на вечеря и блъскаше чиниите от масата на земята. По това време майка ми беше бременна с Айрланд и двамата с Видал решиха, че е време да започна терапия.

Сълзите се затъркаляха по бузите ми, когато си представих какво дете е бил — уплашено, наранено, злощастно убедено, че няма място в новия живот на майка си.

— Те идваха в къщата ни — психотерапевтката и докторантът, когото тя обучаваше. В началото всичко вървеше добре. И двамата бяха мили, привлекателни, търпеливи. Но скоро психотерапевтката започна да прекарва по-голямата част от времето с майка ми, която караше трудна бременност, а освен това имаше две малки момчета, които изобщо не се поддаваха на контрол. Все по-често ме оставяха насаме с докторанта.

Гидиън отби колата и спря. Стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели, опитваше се да преглътне, но явно му беше трудно. Ритмичното трополене на дъжда по стъклото отслабна, остави ни сами с болезнените истории от живота ни.

— Не е необходимо да разказваш повече — прошепнах аз, разкопчах колана и се протегнах към него.

Докоснах лицето му, пръстите ми бяха мокри от собствените ми сълзи. Ноздрите му потръпнаха от рязко поетия въздух.

— Караше ме да свършвам. Никога не спираше, преди да свърша, за да може да каже, че ми харесва.

Събух обувките си, дръпнах ръката му от волана, за да мога да седна в скута му с лице към него и да го прегърна. Притисна ме до себе си толкова силно, че ме заболя, но не се оплаках. Намирахме се на ужасно оживена улица, от едната ни страна се движеше непрекъснат поток от коли, а от другата се блъскаха пешеходци, но нито един от двама ни не им обръщаше внимание. Той се тресеше силно, сякаш неконтролируемо ридаеше, но не издаваше звук и очите му бяха сухи.